5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Иван Вазов — строител на българския книжовен език
 

Езикът на Иван Вазов може да бъде изучаван откъм индивидуална страна — във връзка с особеностите на неговия художествен стил, и от обществено-културна страна — във връзка с ролята на писателя за изграждането на нашия книжовен език.

Като писател реалист и демократ, надарен с твърде плодовит и разностранен талант и изразител на положителните и прогресивни идейни традиции на Възраждането ни, Иван Вазов е изиграл огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език. Не трябва да се мисли, че тази роля на Ив. Вазов в областта на езика произтича само от характера и значението на литературното му творчество. Тя се дължи в голяма степен на съзнателното му и активно отношение към различните въпроси, свързани с практиката и с устройството на книжовния ни език. Макар и самоук в областта на филологията, той е притежавал значителна езикова култура. Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен фактор в неговата езикова дейност е и дълбоката му и възторжена обич към родния език.

Още в първите години след Освобождението в критичните си бележки, печатани във вестници и списания, уреждани предимно от самия него (в. „Народния глас”, сп. „Наука”, сп. „Зора”), Ив. Вазов не пропуска да оцени и откъм езикова страна разглежданите или отбелязвани книги. Също и в редица свои репортажни и белетристични произведения по-късно той засяга някои животрептящи въпроси на нашия език („В недрата на Родопите”, „Разходка до Искъра”, „В електрическия трамвай” и д р.).

Ролята на Вазов, както и на неговите видни предходници, при установяване на характерните особености на нашия книжовен език не може да бъде правилно разбрана, ако не се постави върху фона на обективните исторически процеси и тенденции в икономическия и културния живот на нашата нация. Както вече се изтъкна по-напред, бързото икономическо развитие на областите около Средния и Източния Балкан довежда до изпъкване на източнобългарската реч като естествена база за окончателно оформяне на една общонационална книжовна езикова система, в чиято основа преди това са залегнали и западнобългарски особености. Този процес се е развивал не само по книжовен, но също така и по устен път. Историческата роля на Вазов тук се състои в това, че той схваща правилно и подпомага със своя голям талант, по силата и на личната си връзка с източнобалканската реч, тенденциите на общественото развитие в областта на езика В случая той проявява завидно реалистично чувство, като държи сметка за по разпространената практика.

Основният фонд на Вазовата  л е к с и к а  и  ф р а з е л о г и я, доста стабилизиран и в творчеството на неговите предшественици, е почерпан от нашата народна реч. Всъщност този материал е в повечето случаи общ за всички наши диалекти и служи като естествено ядро, около което се извършва по-нататък „концентрацията на диалектите в национален език” (Маркс). Разбира се, при съществуващата все пак диалектна пъстрота, налага се в основния речников фонд да се въвеждат и областни думи, които стават по този начин национални.

У Иван Вазов срещаме някои народни думи и изрази, които днес не са се запазили в книжовния език. Например Вазов употребява глагол найда вместо намеря, туря вместо сложа, хвана вместо започна (хвана да вали дъжд), предлог въз вместо върху (падам въз нещо, сипя хула въз някого), прилагателно напрежен вместо предишен и т. н; също така намираме у него изрази като съм на мегдан, не падам по-долу, остави дето . . ., ами . . . (Остави, дето се възбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — „Под игото”); срещат се също и някои форми с диалектен характер, като остаям, остал, бегх и др., днес заменени в книжовния език с други (оставам, останал, избягах). Самият Вазов е престанал с течение на времето да употребява някои думи и форми, като например веке (вече), он (той), които се срещат в първите му стихосбирки.

Твърде важна страна в езиковата практика на Ив. Вазов е употребата на „хубави и изразителни” народни думи, които той взема от различни диалекти и ги използува за обогатяване на книжовния език. Вазов си дава ясна сметка, че книжовният език не може да бъде изграден само върху основата на един диалект или на една група диалекти. Националният книжовен език трябва да съсредоточава постепенно в себе си езиковите богатства на всички народни говори. Търсейки непрекъснат допир с целокупната българска народна реч, народният поет обогатява с много нейни елементи книжовната ни реч. Така например думи като тучен, тежкотия, дируги, пролом, ладия (смятана по-рано за руска, но намерена от него в употреба около Искъра), неуред (безпорядък) и много други не са рядкост в неговата белетристична и стихотворна реч. Интересни и ценни са за нас следните бележки на Ив. Вазов по въпроса за народните думи, които намираме в пътеписа му „В недрата на Родопите”:

„Слънцето залавяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се нарича „заник-слънце”, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце”, който другаде чух. Но пишущите братия никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменят учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряванието на слънцето” и „захожданието на слънцето”. Един господин, който превождаше в един български вестник романа „На разсвете” от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукнувание на зората”! . . . Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.” [1] „Той — казва по-нататък Вазов — особено избягва глаголните съществителни като горните и вместо захожданието и изгряванието казва: зход — или зник — слънце, и изгрев-слънце; вместо пукнувание на зората — прзори; нпън вместо напъвание, тътен вместо тътнение, рвот вместо рвание, пчив вместо пчивание.. Нашите писатели трябва да изучават езика на народа. Недостатъците на техния език се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието на езика, който тъй добре знае народът.“

Ив. Вазов цени народните думи не само от естетическо и формално гледище. Народната реч е за него важен източник също и за обогатяване на книжовния език с думи за означаване на повече и по-разнообразни оттенъци за обогатяване на книжовната синонимика. В разговор с Ив. Шишманов той се изказва така по този въпрос: „Нам ни трябват думи, които да изразяват полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например думата лъх е моя. Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (вместо клисура). В новите ми стихотворения ще намериш много народни думи.” [2] Известно е, че Вазов си е служил с „Речник на блъгарский език” от Н. Геров, за да изучава по него народната реч и да черпи оттам народни думи за обогатяване на книжовния език. „Винаги се съветвам с Герова — казва той, — особено когато се съмнявам за народното ударение на някоя дума. Но като прелиствах речника му, намерих много думи, които аз зная и които у него липсват. Например думата поруха (буря, катастрофа, голям катаклизъм) няма я у него. Изгарянето на Сопот е една голяма поруха. Ах, какви хубави са въобще българските думи! Жал, че по небрежност не ги отбелязвах едно време.” [3] Още по-важно за Вазовия метод на работа в този случай е изказаното пак пред Шишманов съобщение, че той си е служил усърдно и със „Сборник за народни умотворения” за същата цел: „Служех си едно време много усърдно и с Министерския сборник. Сега, за жалост, нямам толкова време. Но какво неизчерпаемо богатство се крие в този сборник! Каква рудница е той за младия писател! Наместо да коват, защо не изучават неговото словно съкровище?” Също и в споменатите по-горе „бежливи бележки” върху нашия поетичен език Вазов казва, че „най-голямото съкровище, което ни отваря вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да шетат из тях.” [4] Трябва тук дебело да се подчертае стремежът на Ив. Вазов да търси народните думи в живата реч на народните умотворения и така да вниква по-точно и по-правилно в техния смисъл и употреба.

За да оценим делото на Вазов в това отношение по-добре, нека да напомним, че по същия начин като него са постъпвали винаги големите писатели. Така например А. С. Пушкин е завещал следния съвет на младите писатели: „Вслушивайтесь в простонародные наречия, молодые писатели — вы в них можете научиться многому, чего не найдете в наших журналах.” „Язык создается народом — казва М. Горки. — Деление языка на литературный и народный значит только то, чго мы имеем, так сказать, „сырой” язык и обработанный мастерами. Первым, кто прекрасно понял это, был Пушкин, Он же первый показал, как надобно обрабатывать его.” Подобна роля в полската литература е играл. А. Мицкевич.

Отношението на Ив. Вазов към употребата на народните думи в книжовния език се различава доста от отношението на други наши писатели, които също си служат, понякога доста изобилно, с народни думи. Докато Вазов постъпва в този случай като езиков строител, който се стреми да обогати общия книжовен език с нови изразни средства, други писатели използуват с известна стилизация народната лексика, обикновено само от един говор, за да постигнат определена естетическа идеализация на народния бит (най-типичен пример е П. Ю. Тодоров). Ив. Вазов се отличава и от ония наши битови писатели реалисти, които си помагат с диалектната лексика за по-ярко, колоритно изобразяване на бита, като си служат с диалектни думи често и тогава, когато за същите понятия са установени вече други книжовни думи. Без да отричаме останалите методи, трябва все пак да се съгласим, че Ив. Вазов повече от другите наши писатели стои на трезво общонационално гледище по този твърде важен за нашия език въпрос. Той издига строителството на националния книжовен език на по-висш етап, схващайки това строителство наистина като един постепенен процес на концентрация на диалектите.

Разбира се, Ив. Вазов е бил далеч от мисълта, че нашият книжовен език трябва да черпи материал за обогатяването си само от народните ни говори. Народният поет е имал ясно разбиране за ролята на  з а е м к и т е  от други културни езици, особеност руския. При дълбоките промени в обществения и културния живот и в съзнанието на хората по това време битовата реч вече не разполага с достатъчно средства за израз на новото съдържание на живота. Нека да вземем за илюстрация един малък откъс от „Под игото”:

„Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха първенците и беят, нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът за да го забавлява, както той знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от пъстър свят, който бръмчеше в очакване да се вдигне завесата. Между госпожите най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст драмата и разправяше на ляво и на дясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на един друг чин, разказваше колко е по-голям букурещкия теътър от тоя и обясняваше какво значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани-гъдулари, които повечето свиреха австрийския химн . . . Най-после настана тържествената минута.” [5]

Към такива чужди по произход думи, които означават нови културно-обществени и отвлечени понятия, Ив. Вазов има положително отношение. Във връзка с тази категория думи намираме интересни и ценни негови разсъждения в пътеписа му „В недрата на Родопите”:

„Аз с удивление чух в устата на полупияните или скарани селяни сума думи и фрази, кой знае как прилетели до тоя планински ъгъл и добили вече право на гражданство. За мене беше голяма изненада да чуя „заявление”, „правителство”, „подадох апелативна жалба”, „партия” и куп още термини от съдебно-административно-политический язик. Въобще администрацията е силен проводник и в най-заглъхналите краища на общеприетия господарствен, и ако щеш, литературен език. Администрацията, заедно с училищата, са главните цивилизаторски агенти в селската маса — заедно с новите работи, с новите понятия, се внасят и новите думи в нея, фамилиарни вече на по-културната част от народа. По тоя начин с намаляването местните диалектически разници, усили се духовната свръзка на селото и града, което е един прогрес.

Може да се сърдят господа пуристите, че тая духовна свръзка е оплетена от думи, които не са съществували в езика ни, но те не могат да ни дадат други, нито тия пък могат да унищожат. Вмъкването новизните и чуждиците в държавния и литературен език не са резултат на една прищявка или случайност, а на силата на работите, на една историческа необходимост.” [6]

Първоначално Вазов е употребявал повече чуждици. Например в критичните му бележки на литературни теми, писачи в първите години след Освобождението, срещаме такива френски думи, като радикулност, утрира, сциантифически, сюпремна, сюбтилни, блазиран, импозантно, или пък руски думи и изрази като развязка, вразумително, обиденни фрази, образ на живот, убежденна, неподдлен лиризъм, улучшение и др. С течение на времето количеството на чуждиците у Вазов намалява. Явно е, че много от тях стават излишни, тъй като българският език се развива и обогатява непрекъснато. Характерно е, че при нови издания на съчиненията си Вазов заменя някои чужди думи с подходящи български, например в цитирания по-горе откъс от „Под игото” думата очакване е поставена по-късно, а в първото издание на нейно място е стояла руската дума ожидание, също така на друго място в първото издание е стояла думата ощущения, която след това е била заменена с усещания. Може да се каже, че Вазов се е стремил да избягва непонятните в българския език русизми. Той с право счита, че всичките въведени в езика ни чуждици не могат да имат еднаква съдба с течение на времето:

„Времето, със съвкупното сътрудничество на опита, критиката, требователността на просветения ум и на добрия вкус, ще изхвърли на купището много непотребни заимствувания, но ще задържи настойчиво много други от тях, необходими, и ще ги наложи. Минали през това сито, те са вече свещени и неприкосновени. Кой ще се помъчи днес да употреби филологическата си лопата на думи като: свобода, отечество, правителство, конституция, политика, история и хиляди още подобни, чрез които ни се откри цял мир от нови понятия, неизвестни на езика ни и на съзнанието ни?” [7]

„Влезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такава са погром, тревога и доста още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем съответните тям в езика ни, а друго — и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч — те са кратки и звучни.” [7]

„Разпита, да разбере, тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймаканин, като паша ...”

„А дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко . . . .” [8]

По-късно като че ли Вазов заема по-строго отношение към чуждиците. За това можем да съдим от драската му „В електрическия трамвай” (1901), където той изразява мисъл, че българският език се е задръстил доста с чуждици:

„После научих, че ги викали (чиновниците в трамвая)  в а т м а н  и  р е с е в ь о р! Ето ти и трамвая, че внася нов международен вклад в речника ни! Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика, и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се. Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да произнася: урна — не кутия, секция, не бива отдел, тротуар — плочник не е български! (тъй го чух от селяни), екскурзия — вместо излет — чешка и сръбска дума, но хубава и на български; записаха и заказваха: палач — вместо джелатин, оръдие — вместо топ, площад — вместо мегдан; ние неразбрано изхвърляме звучни турски думи, придобили право на гражданство у нас; взехме руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подхвърлям), прецелвам се (вместо луча, меря). .. и стотина такива . .. “ [9]

Грижите на Вазов за чистотата на българския език не ни дават основание да го смятаме за пурист. Към пуристите, които не държат сметка за реалните възможности в езиковата практика, а се ръководят от предвзети теории и хрумвания, той има категорично отрицателно отношение. Така например, макар и да признава, че Ив. Богоров има някои заслуги към българското езикознание, Вазов не един път осъжда „прискръбната страст да изковава нови думи, без да обяснява на какви филологически данни ги е измислил или пък на кое място е чул да се говорят.” [10] „Школата на г. Богорова успя да даде само няколко смехурии на разговорите ни, но внесе много малко свое в естественото развитие и формация на езика. Г-н Богоров ограничаваше се да заменя една дума, приета вече, с друга, под предлог, че последната е по-българска от първата. Знаем колко малко успя. Днес, при другото, нам трябват още в езика ни думи-нюанси, думи-полутонове” [11]. Следователно, Вазов насочва езиковите работници към създаване на думи за нови понятия, а не толкова за замяна на готови вече думи с други. „Делото обаче на неговото (т. е. на българския език)  о б л а г о р о д я в а н е  — забележете, че не казвам  п р е ч и с т в а н е  — пречистянето е често осиромашаване — тепърва предстои като важна задача на нашата писателска интелигенция.” [12]

Участието си в строителството на нашия книжовен език Ив. Вазов е засвидетелствувал и като автор на известен брой нови думи, до днес още несъбрани и непроучени. Досегашните проучвания на някои автори посочват като създадени от Вазов известен брой думи с наставка -еж: шептеж, топеж, летеж, пламтеж (образувани по образец на народни думи от този тип), както и различни други отделни думи като: захлас, неповолен, укривка, хвалбиво, разядка, избух, плочник, изкусник (артист) и др. Броят на тези думи би могъл да се увеличи например с: примеждлив път, създавници, влагалица на науката, усетна загуба и др. [13] Съдбата на тези Вазови неологизми е различна. Към самостойно словотворство Вазов е прибягвал сравнително рядко. Обикновено той е предпочитал да търси и употребява готови народни думи. Вазов се е водил от правилната мисъл, че думите, създавани от писателите, трябва да отговарят точно на установените в народната реч закони. За тази цел е необходимо писателят да изучава внимателна народната реч.

Известно място в речника на Ив. Вазов заемат и  а р х а и з м и т е, с които той си служи умерено, и то предимно в случаи, когато разработва сюжети из миналото. Такъв е случаят например в одата „Паисий”, където са употребени архаизмите: мир (свят), конец (край), пища (храна), дан (данък), бран (война). Срещат се в други случаи и архаизми като: битие, величав, дебри, витая, забвение, изступление, казън, сонм, стид, униние, убог и др. Някои от тях днес вече не се чувствуват като архаизми, а само като “литературни” думи (например битие, витая, униние). Изглежда, че самият Вавов се е стремил понякога чрез своите „архаизми” да обогати езика с „хубави” думи, а не да ги подчертава именно като архаизми, свързани с определена историческа обстановка. Това личи и от следните думи в бележките му за нашия поетичен език: „Можем ли да заемаме думи от славянския—старобългарския език? Не само че можем, но сме и длъжни. Русите с кривачи гребят от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му. Разумява се, и там трябва мярка и вкус.” [14] У Вазов преобладават черковнославянските архаизми пред чисто старобългарските (той не е имал специална подготовка по старобългарски език).

Ценни данни за развитието на езиковата практика на Вазов дава проучването на езиковите поправки в различните издания на неговите произведения. В това отношение особено интересни и показателни са поправките в различните издания на „Под игото” проучени от К. Ничева. [15] Анализът на събрания материал показва че Вазов се е съобразявал с правилните тенденции и препоръки за развитието на книжовния ни език по онова време. Така например той заменя редица руски форми с български: причастия като треперящ, сияющи, пеющий той заменя с треперещ, сияещ, пеещият; страдателни причастия като врожден и възхищен заменя с вроден и възхитен; прилагателни като романтически, фанатически, психологически заменя с романтичен, фанатичен, психологичен; отглаголни съществителни като наслаждение, повеление, утешение заменя с наслада, поява, утеха. Заменил е и различни руски думи с български, например препятствие с пречка, наконец с най-после, навсегда със завинаги и пр.

И тъй, като обобщение на изложеното дотук по въпросите на речника на Вазов може да се каже, че с всички страни на своята практика, както и с теоретичните си изказвания той поддържа преди всичко народното начало в областта на нашия книжовен речник. В същото време Вазов има твърде сериозно, грижливо и правилно отношение и към въпроса за неговото културно обогатяване. Работата му в тази област може да се преценя като положителна във всяко отношение.

Особено внимание заслужава речниковата страна на Вазовата поетическа реч от художествено гледище. В неговите творби българският език звучи с изключителна сила, богатство и красота. В тях личи дълбоко познаване и умело творческо използуване на богатството на народната реч за жив, сочен и естествен израз. С особено разнообразие, простота и свежест се отличава неговата поетична реч в множество стихотворения. Ето едно от тях:

От две страни гори високи, черни;
ливади между тях зелени: там
коси звънтят; багровен луч вечерни
усмихва се от висовете нам.

Реката пей, гърмят вълни сребристи
и песня горска пътя ни дружи;
лица ни милват буковите листи
и славей нейде за любов тъжи.

А там — звънливо изворче се нише. . . [16]

Като приемник на Каравелов, Ботев и П. Р. Славейков, Иван Вазов има значителни заслуги за установяването на редица съвременни конкретни  г р а м а т и ч н и  н о р м и. Вазов се е стремил в своята практика да отразява такива граматични особености, които имат по-широко разпространение в народната реч. В това отношение той е помагал за преодоляването на някои твърде подчертани диалектизми в езика на Каравелов, възприети и от Ботев. От друга страна, той е взел под внимание и някои особености, несвойствени на родното му сопотско наречие.

В първия период от творчеството на Вазов в неговите произведения преобладават твърдите окончания на глаголите с меки основи (от II и отчасти от I спрежение). Така например в книгата му „Драски и шарки” от 1895 г. (II част) срещаме глаголни форми вида, права, мола, затвора, върта и пр. Те са отражение от родния говор на писателя. С течение на времето обаче той се убеждава, че меките окончания, поддържани последователно от Търновската школа и застъпени частично в практиката на Пловдивската и Дряновата школа, са по-разпространени и по-благозвучни. И виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което Вазов като министър на народната просвета подготвя за уреждане на правописния въпрос в началото на 1899 г., глаголите от II спрежение (и в някои случаи от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават последователно с меки окончания, например блестя, вредя, местя (блст, врд, мест) и пр. Употребата на тези форми в по-нататъшното богато и твърде популярно творчество на Вазов безспорно е била от съществено значение за установяването на тази норма в книжовния език.

Също така трябва да се каже, че с писмената практика в своето творчество Вазов е допринесъл за преодоляване на геровско-дриновските старинни членувани форми на прилагателните в мъжки род, като големий, слабий, възприемайки живите народни форми на -ия(т): големия(т), слабия(т). От друга страна, Вазов е възприел препоръчваните от М. Дринов местоименни форми ме, те, се вместо ма, та, са (у Момчилов, Каравелов и др.) или мя, тя, ся (у Н. Геров и Й. Груев). Важно е установеното от Вазов положение, че народните отглаголни съществителни трябва да завършват на -не, а книжовните — на -ние, например писане, спане, ходене, презиране, но страдание, презрение.

Вазов има съществена заслуга за установяване на деепричастната форма на -ейки, -айки (ходейки, мислейки, поздравявайки и пр.) в нашия книжовен език, възприета от западните говори. Тази форма той нарича даже прелестна.

Още през 1892 г. поставя правилно въпроса за синтактичната употреба на отглаголните съществителни в книжовния ни език, които, като думи с отвлечено значение, се натрупват вече в твърде голямо количество в нашия нов речник. Преди всичко Вазов разграничава народните съществителни на -не: даване, връщане, спане, тръгване, ходене, казване (а не — давание, връщание, мръквание, ходение, спание, както пишели тогава) от книжовните — черковнославянско-руски — на -ние: обещание, значение и пр. Вазов обръща внимание, че в народната реч се предпочитат по-кратки съществителни от отглаголните — напън, ревот вместо напъване, реване, а „когато (народът) не е намерил подобни кратки форми за изражението на подобни действия, той на драго сърце ги заменя с глаголи. Той казва например пукаше зора, кога тръгнах, или: тръгнах, току припукваше зората, което му иде много по-лесно и естествено, нежели: тръгнах при пукванието на зората! „Това е една характерна чърта в нашия език, която граматиците и филолозите ни още къснеят да отбележат.” [17] Нека да напомним, че две години по-късно излиза статията на Л. Милетич „Един важен недостатък в нашия книжовен стил” [18], където научно се разглежда поставеният от Вазов въпрос. Във връзка с отглаголните съществителни трябва да отбележим още и доста разпространената практика на Вазов да употребява при тях пряко, а не косвено допълнение: откриването личността на Бойча ( = откриването на личността). Тази практика, широко разпространена у Каравелов и възприета и от Ботев, остава и до днес неустановена ясно в книжовния ни език поради някои практически усложнения в прилагането.

По-отношение на членовете при съществителните имена Вазов е препоръчвал предпазване от „излишната им употреба”, но е имал ясно разбиране за тяхната служба: „Каква яснота и определеност дават на мислите! ... В народната песен те до крайност са намалени. Избягват ги и нашите поети там, дето допуска духът на езика.” [19] В този цитат Вазов като че ли не схваща ясно, че случаят с изпускане на членовете в стихотворна реч е съвсем друг. В прозаичната реч на Вазов употребата на членовете е нормална.

Необходимо е най-после да се обърне внимание и на факта, че Вазов успява да се ориентира, преди да се явят научни изследвания, в различните категории български глаголни времена и което е още по-важно, успява да разреши и принципно въпроса за употребата на разказвателните наклонения в художественото творчество. В критичната си бележка по повод на един превод той изказва, още през 1881 г., следните правилни мисли: „Изречението „Иван седял” дава понятие, че оня, който ти казва това, не е видял Ивана лично, не е бил свидетел на седенето му, а е чул от другиго и следователно не може да увери положително в истинността на факта, а предполага се, че авторът на един роман е бил непременно очевидец на събитията, които ти разказва с такава точност и подробност, инак вероятността и свежестта на разказа отслабва пред читателя.” [20] Затова Ив. Вазов си служи последователно с преки (изявителни) глаголни времена в своя художествен разказ, например в „Под игото”:

„От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излязоха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало машинално той се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина. . . стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. . .” [21]

В този случай Вазов има не само практическа, но и немалка теоретическа заслуга за установяването на едно правилно използване на глаголните разказвателни наклонения (изявително и преизказно) в практиката на нашите разказвачи и преводачи.

С т р о е ж ъ т  н а  и з р е ч е н и е т о  у Вазов е извънредно богат и разнообразен. Със своята свобода и естественост, както и с въвеждането или утвърждаването на някои нови синтактични форми, Вазовото изречение представя важен етап в книжовната обработка на нашия съвременен синтаксис, който се отличава вече със значително богатство и гъвкавост. Най-интересен от гледище на развоя на книжовния ни език е синтаксисът на Вазовата прозаична реч.

Излишен е въпросът, дали Вазов предпочита прости или сложни изречения. Тяхната употреба е в зависимост от конкретния ход на мислите, от предмета и от обстановката. Вазов е майстор на всички видове изречения. У него и простото изречение може да стигне до значителна усложненост, както и сложното изречение може да бъде ту елементарно опростено, ту усложнено до изненадваща степен, ту периодично плавно, ту темпераментно и стремително развиващо се със смели скокове.

Важна особеност на Вазовото изречение е широката употреба на обособени части на изречението — пояснения, заемащи по-самостойно място, отделяни в изговора интонационно, а правописно — чрез запетая от своите поясняеми, например: Песента се свърши, последвана от ръкопляскания. Аз не свалях очи от тая вълшебна гледка, толкова пъти виждана и все тъй нова и драга на душата ми! Обособените части на изречението не са характерни поначало за нашата народна реч (затова не се срещат например у Каравелов). Но те увеличават значително възможностите за обогатяване на синтактичния строеж на книжовната реч, като позволяват да се избягва натрупване на много подчинени изречения. Обособените части на изречението у Вазов могат да бъдат в едно и също изречение значителни по размер и по количество, а могат да имат към себе си за пояснения и цели подчинени, даже и цели съчетания от подчинени изречения. Ето няколко примера от разказа „Дядо Йоцо гледа”:

„Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо.” [23]

„Денковата къща — едничката в селцето по-прилична — на две ниски катчета, измазани с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън, беше отредена от селото да приеме високия гост” (28).

„Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас ...” (36).

“Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България” (37).

„Понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България” (36).

„Слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше” (31).

У Вазов се срещат доста форми от сегашно деятелно причастие, но само в служба на обикновено (а не обособено) определение:

„Не се случи никакво събитие в еднообразното прозябание на селцето му, което отдалеко даже да науми кипящия живот на България” (32—33).

За строежа на сложното изречение у Вазов не би могло да се говори особено конкретно в един общ преглед като този. Ще си позволя обаче да приведа само два примера, в които намираме характерната за Вазов свобода и лекота, въпреки голямата сложност и пъстрота в постройката.

„И като слуша чудосиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!“ (32)

„Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минава през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си; как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля, и в което те ще се чувствуват чужденци” (25).

Характерни са за Вазов известни натрупвания на еднородни части, невинаги градационни, но все пак оцветени емоционално:

„В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите за всекидневния живот той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата, същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света” (27).

„В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше, даскал нямаше, защото нямаше школо, поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света” (33).

„Той виждаше с мислите си ясно, което е виждал с очите си някога”.

„Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек.”

„Да беше излязъл сега лицеподражателят и да каже, че няма възможност да довърши представлението, биха полетели столове въз него.”

„Тоя весел другар и събеседник . . . знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха, правеше да го обичат.”

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. СбНУ, VIII, 1892, отдел II, с. 10.

2. Вж. Ш и ш м а н о в, Ив. Ив. Вазов, Спомени и документи. 1930, с. 110.

3. Пак там, стр. 110 — 111.

4. В а з о в, И в. Събрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, XXI. 1950, с. 367.

5. В а з о в, И в. Съчинения, XXII. Под игото, ч. I. 1922, с. 101.

6. С6НУ, VIII, 1892, отдел II, с.56.

7. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 367.

8. Събрани съчинения, VIII, 1944, с. 28.

9. Събрани съчинения, VIII. 1943, 221—2.

10. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 104.

11. „В недрата на Родопите”. СбНУ, VIII, отд. с. 56.

12. Пак там, с. 57.

13. Срв. А н г е л о в, Б. Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език. Сборник в чест на Л. Милетич. 1912, с. 1 — 10.

14. Събрани съчинения, XXI. 1950, 367.

15. Вж. Редакционни промени в “Под игото” от Ив. Вазов, Известия на Института за български език, кн. V. 1957, с. 271—348. или “Как Вазов е обработвал езика на творбите си”, сб. Език и стил на българските писатели, кн. I, 1962, с. 135—150.

16. Събрани съчинения, II. 1942, с. 188

17. СбНУ, VIII. 1892, отд. II. с. 11.

18. Сп.  Б ъ л г а р с к и  п р е г л е д. I. 1893, кн. 2. с. 92—112.

19. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 308.

20. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 117.

21. Съчинения, XXIII 1922, с. 19.

22. Съчинения . . . 1886-1888, II.

23. Събрани съчинения, VIII. стр. 26. По-нататък се отбелязват страниците в скоби след цитата.