5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Езикът на Ботевата публицистика
 

Синтаксисът на Ботев се отличава със значително богатство. Неговите пламенни статии са изпъстрени с твърде сложни и разнообразни по строежа си от граматично и стилистично гледище изречения, в които внимателният анализ може да установи някои специфично ботевски особености. Тук ще разгледаме главно синтактичните особености на Ботевата публицистична прозз, чрез която несъмнена той е упражнил най-добре своето влияние върху развоя на нашия книжовен език. Поради естеството на материята едновременно с граматичната страна на въпроса ще разгледаме и неговата стилистична страна (стилистичните особености на Ботевите политически статии се съдържат преди всичко в синтаксиса). Стилът на Ботевата художествена проза изисква отделно изследване.

Първоначално във в. „Дума” се забелязза понякога известна несръчност в построяване на изречението, която се изразява в допускане на синтактични неправилности или някои неясноти в смисъла. Такива случаи срещаме например в статията „Народът” [1]:

„Повтарями — Турция няма живот, няма бъдьще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасът от анатомическия нож.” [2]

„Ще са найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той да възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло — това и сам Али-паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не изучи Българския народ. . .” [3]

Изреченията у Ботев имат изобщо усложнен строеж. Това се отнася както за простите изречения, така и за сложните.

Характерно усложнение в строежа на простите изречения (употребени отделно или в състава на сложното изречение) у Ботев е сравнително честата употреба на обособени части на изречението, които отсъствуват съвсем у Каравелов (а се срещат по-късно още повече у Вазов). Обикновено обособените пояснения (определения, обстоятелства, приложения) са доста разширени по състав, например:

„За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществят нейде си в Китай или Япония, а не на Балканския полуостров, между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни миросъзерцания.” [4]

„Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него.” [5]

„Неговите училища не отговарят на обществените му потребности и на своето назначение затова, защото по причина на лошавото економическо състояние на населението, тие нямат и не могат да имат достатъчни материални средства за поддържание и защото, освен варварските преследвания от страната на турския деспотизъм, тие страдаят още и от това, че оние, които добиват своите познания в тях, не могат да употребат тие познания за никаква и ничия полза.” [6]

„Лекувана по стара метода (обособено определение) с политически кръвопускания и операции с дипломатически хлороформ (обособено обстоятелствено пояснение за начин спрямо обособеното определение), тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция ...” [7]

„Тие думи повтаряме н ние днес, в началото на своята журнална кариера (обособено обстоятелствено пояснение за време), когато “Независимост”, после дълга и упорна борба против настоящата горчива съдба на нашият народ (обособено обстоятелствено пояснение за време), каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеянното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своят плод (обособено определение, разширено с подчинено допълнително изречение), не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме са да развием „Знамето” на нашата революционна партия.” [8]

Някои от горните примери показват, че в състава на едно сложно изречение могат да се срещнат повече обособени пояснения, употребени към отделните прости изречения.

При натрупването на последователно подчинени изречения често се срещат и съподчинени; а в някои случаи и цели сложни съчинени изречения се явяват в ролята на една цялост като подчинени на други, например:

„Болестта на нашият народ са заключава в онова състояние на работите в европейска Турция, което е докарало поробените от нея народи до такава висока степен на сиромашия, която не позволява човеку да мисли за друго нищо, освен за начинът, с който в потелица да изкарва своят оскуден хляб.” [9] (Последователно подчинени изречения )

„Тие племена са българският и сръбският народи, които както по географическото свое положение, така и по своята уважителна многочисленост са обърнале вече на себе си вниманието на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелиле общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят.” [10] (Подчиненото изречение е по състав сложно съчинено.)

„За да остане и за напред на шеята на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава като-речи нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото право и воля, щото не можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има какав годе смисал за силните и богатите „от мiра сего”. [11] (В началото две съподчинени, а после последователно подчинени към същото главно.)

„Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да са покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привиккале да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставим на страна взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е.” [12]

„Нъ и при тия страдания, при това страшно насилие, в което и камъка би са стопил, Българинът са затвори от турчина в къщи с челядта си, и както я днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия, своята елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, ралото и сръпа, ходял е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища — и щом варваринът е погазвал огнището му, кое както и днес е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци — той е оставял ралото и сръпа, гетата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с „дружина вярна и сговорна” отивал е в Стара планина да мсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.” [13]

За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните даноци, краижби и разбойничества, са не цени и не може да са развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено и физически.” [14]

„Игиенистите из комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из казенетата, при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпат до радикалното лечение на народът, т. е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло кангренната част на босфорската болест, тие са заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари и адреси и прокламации и др. т. и, най-после, след безполезният моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускание при Варбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветният и продаденият по-после в. „Народност”, която ни учеше на чист български език, че „само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщият мир.” [15]

„Страшен хумот, какъвто тежи и до днес на вратът му, гъбясал от векове и запретнат с ятаган вместо жъгли: тежки вериги, раждясали от кръви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в които до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дедове и синове, — злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, — най-после даалийци и кърджалии, фанаристи и чорбаджии, черкези и татари, — с една дума зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса — това са страниците на тази история, на това наше вчера.” [16]

„Народът, — който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които ниде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на бакротите са наричат гюлханета, хатихумаюне, хатишерифе, фермане и др. т., — преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи са с решението на несъвременният вече черковен въпрос.” [17]

От друга страна, Ботевата реч се отличава с известна честота в употребата на периоди, която се изразява главно в синтактичния паралелизъм в строежа на сложните изречения. Тази особеност може да се забележи в много от цитираните вече примери, но за по-ясна илюстрация ще приведем и следните:

„Доходите на нашите училища ще да влязат в ръцете на правителството и то, разбира се, е да са разпорежда с тях тъй, щото ходжите, чиновниците и медресетата ще да поглъщат снчко, а ние при сичкият наш труд и пожертвования ща да изпровождаме децата си да висат над празните ясли на науката и да са учат само на разврат, на робство и на покорност; програмите на училищата ще да са нареждат от местни правителствени съвети, съставени от различни ефендиета, челебие и чорбаджие, под председателството на градският управител или представител на невежеството и не ше да пропущат ни една здрава човеческа истина в храмовете на Миневра; учителите ще да са избират, изпитват и назначават от тие съвети, следователно за възпитатели на нашето бъдьще поколение ще да са приемат само лакеи, подлеци, шарлатане, сякакав вид присмикающи са.” [18]

„Едни от тях, разочаровани от това, че народът не посрещна своите синове с такова също самоотвержение, с каквото тие отиваха на заколение, заключиха, че народът още не е готов нито за бунт, нито за свобода; други, доволни от това, че светата кръв на нашите мъченици реши черковният въпрос и даде повод да са пръсне слух, че на българският народ ще да са дадат някакви си дуалистически правдини, повярваха, че само чрез просвещението или, по-общо да кажем, чрез мирният прогрес, ще могат да извлекат народът из тинята на робството; а трети, на които и съвестта и убежденията в много отношения приличат на гол кожух, който в дъждовно време са обръща с козината на вън, уплашени от приследванията на ромънското правителство, което можеше да им побърка алъш-веришът, скриха са в своите контори и дюкяне и с ендезетата в ръка захванаха да приказват за своя преминал патриотизъм.” [19]

„Видеше са, че после тая епоха, т. е. после решението на черковният въпрос, сичко трябаше да млъкне, сичко трябаше да са помири с нещастната съдба на българският народ и сичко трябаше да влезе в своият плесенясал пети-вековсн гроб.” [20]

„Не стигат тежките и безчовечните даноци, които са ни довеле до просешка торба, не стигат официалните кражби, обире и убийства, които смучат даже и мозакът из костите ни, не стигат пети-вековните мъки и страдания, които са ни хвърлиле в мизерията на скотовете — не! за да бъде пълно нашето безчестие и унижение и за да бъде вечно и сигурно нашето робство, трябаше да са нанесе удар и на онова наше народно достояние, което поробеният народ с кръвав пот е поддържал до сега с надежда за някакво си облекчение в своят многострадален живот. Да! за да са убие окончателно тоя народ и за да са строши и последният якор на неговите надежди за съществование, трябаше да са отнеме от него човеческото право да са учи и образува, трябаше да му са отнемат училищата и да са преобърнат в заведения за дресерувание на различни робове, шпионе, предателе, блюдолизци и всякакъв вид презрени същества.” [21]

„И така после преставанието на „Независимост” на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да са изказват болките и страданията на нашия народ; не остана почти никакво средство, за да са поддържи онзи революционен дух, който е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своият жътвар.” [22]

„Нашия народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ, — дайте му да са развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той; дайте му, или поне не бъркайте му да са освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо, н ще видите как ще той да са устрои.” [23]

В рамките на простото изречение същите периоди и паралелизъм се срещат под формата на патетични изреждания, които имат често пъти характер на градация или емоционална перифраза, например:

„Още една навуходоносорска варварщина от страната на турското правителство, още едно нечуено злодеяние от страната на нашите тиране, още едно нещастие за нашият поробен, убит и осиромашял народ!” [24]

„Деморализацията, политическия рззврат и страшното онуй варварство, с кои е пропитано до мозъка на костите турското племе и неговото мършаво правителство, отден-наден станали са толкова релефни, толкова възмутителни, щото няма око, кое би могло да ги погледне човешки, няма перо, кое би могло да ги опише в смисал на оплаквания и с цел за поправяне. Вестниците отвъд и отсам Дунава — пълни им са в последне време стълповете с такива гнусни злоупотребления, с такива диви зверства, пред кои самия готентот, самия папуанец, човек който е още в зверско състояние, и той би потъпил очи, и усетил укор в съвестта си.” [25]

„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете филантропи за палатите на страшните вапири, на великите тирани — за памятниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, — плачете! — лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!” [26]

„Исход, от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалния преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдьще и бъдьще светло, защото с другите славяне той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.” [27]

Характерна за стила на Ботевата проза е и честата употреба на възклицания и въпроси, които засилват нейната патетичност, например:

„Но нашето духовенство отговорило ли е или пристъпило ли е да отговори барем на една от надеждите на своите духовни чада? Какво добро е дочакал и каква полза е видял нашият народ от това духовенство? Това ли, дето наместо да слуша християнската добродетел „търпи, за да се спасиш” из устата на едни чужденци шарлатане и на един съвсем непонятен за него език, той слуша тая съща добродетел из устата на своите искрено желанни някога си пастире, с придобиването на които той виждаше верни шансове за едно по-щастливо бъдеще?” [28]

„Кървави страници! горчиво преминало! Нъ днес, днес не е ли пак същото черно тяло, същият хумот, същите вериги?” [29]

„Какво тряба, господа, сега да правиме? Какав път тряба да заловиме и какви средства да употребиме, зя да излекуваме нашият болен народ и да го извлечеме из тинята на това странно и безвиходно положение? Образование и просвещение ли? работата на двойното поле на науката и на занаетите ли? разпространение полезни знания ли? или други някакви решителни и радикални средства? — Но мълчете, господа! не клатете с глава!” [30]

В „Дума” се забелязват следните особености в употребата на съюзите. Среща се съюз ала (покрай нъ), например: „Смешно ще са покажи нашето питане . . ., ала ний не за смях говорим”, „Ала Али паша е турчин”. Съюзите и то, и щото се срещат твърде рядко: съюзът т. е. не се среща. Относителните местоимения, които играят от синтактично гледище ролята на съюзи, се употребяват по-често без частица -то: „Но „Народност” и „Дунавска зора” умряха и погребаха са в самите си идеи, а „Отечество”, ако и да не е още погребано, за кое тряба да благодари влиятелните си агенти, кои по низкопоклонничество към патроните му, изполъгали са свят простаци, за да му съберат няколко стотни абонати, — нъ и то е отдавна вече умряло и неговата мъчителна смърт е отвратителната категория, в коя са намират „Право” и „Турция” (бр 1). Покрай относителното местоимение кой(то) често се среща и що: „Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори язика му” (бр. 1). „Освен тези, що нямат талант . . .” (бр. 1). „Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои като гледаме, напомнят ни всичко, що тряба да влезе в сметка за народно мщение” (бр. 1).

В „Знаме” съюзът ала не се среща (както не се среща и у Л. Каравелов). Съюзът то и щото имат значително засилена употреба, а среща се често и съюзът т. е., напрмер: „Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на комитетът и на някои други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно може да се убедиме, че и между тие нови политически течения са съществовале няколко различни и даже съвсем противоположна методи” (бр. 1). „Само по себе си са разбира, че за да са ускори смъртта на Турция и за да са осигури напълно животът и развитието на поробените от нея племена, то е необходимо нужно, щото силите на тие племена да бъдат събрани в едно цяло ...” (бр. 3). „Сичкото това има такова благотворно влияние на нашият народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние” (бр. 2). „А ние, т. е. нашата емиграция и така наречените водители на нашият народ, слушаме с особено целомъдрие тие химни” (бр. 5), „От онова време, от когато силата на турският деспотизъм захвана вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че „болният човек” трябва да промени климатът си, т. е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и до сега тоя въпрос е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да преброиме” (бр. 2). Относителните местоимения не се употребяват без частицата -то: относителното местоимение що се среща твърде рядко (в някои случаи и то се употребява с частицата -то):„ И така от сичкото това, що казахме до тука, са ясно вече види . . .” (бр. 3). „Изкопайте гробът на Товия и заровете в него това, щото ви е така мило и драго” (бр. 10). Всички тези нови елементи в синтаксиса на „Знаме” се дължат на влиянието на Каравелов.

В „Дума” се срещат доста често присъщи на народната реч изрази с инфинитивна форма на глагола: „С една дума зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана” (бр. 1). „Ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, както й са захванати уста и гърло ...” (бр. 2).

В „3наме” такива изрази не се срещат, вместо тях, очевидно пак под Каравелово влияние, се срещат изрази с лични глаголни форми: “Твърде лесно можеме да са убедиме” (бр. 1). „Тая е нейната настояща или бъдеща участ, която тя не ще може да отвърне” (бр. 6)

Формите на сегашно деятелно причастие, заети от руски език, се срещат у Ботев доста рядко, и то във функция на обикновени, а не на особени определения, например: надлежащето направление, издихающият турски деспотизъм, бъдьщи събития, следующата кратка програма, шарлатанствующи и безумствующи Милош Милоевичеви компании, наступающите нови събития и др.

Във връзка с употребата на отглаголните съществителни трябва да отбележим, че в „Знаме” те се свързват, навярно пак под Каравелово влияние, с прякото допълнение на глагола, от който са образувани, без помощта на предлог на, например: „Още не са пристъпиле към решението историко-политическата задача на своето съществование” (бр. 3), „разпространението своите ръждиви и глупави идеи” (бр. 3). „Сичката деятелност на неговите честни и искрени патриоти са ограничи само в пропагандирането тая идея и в приготовлението духовете за наступающите нови събития” (бр. 5) (срв. в. „Дума”: разкриването на злото, освобождението на нашето злочесто отечество).

Каравелово влияние се забелязва и в строежа на условните изречения.

Тук не е възможно да навлизаме в повече подробности. От направения анализ проличават ясно както самобитните особености на Ботевия синтаксис, съдържащи се в строежа на изречението, така и някои външни особености, възприети от Каравелов. Със своето грамадно богатство и сложност синтаксисът на Ботевата публицистична проза представя един твърде важен етап в книжовната обработка на нашия език.

* * *

Когато четем статиите на Ботев, като се абстрахираме, разбира се, от някои стари правописни и формални особености, ние забелязваме, че в техния език, т. е. в техния речник и фразеология на словоупотреба, не се чувствува оня особен лъх на нещо старо наивно и отживяло времета си, който ни посреща ог страниците на други наши вестници от онова време.

Ако разтворим страниците на тогавашния цариградски печат, ние ще намерим много думи и начини за израз, които не са приети в днешния ни книжовен език, като например: худородният характер, провъзведоха (го) на най-високия черковен чин, недопростимо дело, странни общества (чужди народности), препородение, конечно (крайно), распадване, недейте се обверява на моменталния тойзи мир (из в. „Македония”); не стоят никога на една мярка колкото нощта намалява, толкова денят се уголемява, и инак внътрешни сили; ако съществуящето стремление на тая народност е неизсякаемо; от моя поне страна аз не бих никога възприе да се боря срещу тия научни походи в отечеството ни; да побори противниците си по тази част; истинствува още, че тази чужда ревност за нашето образование не са неща ласкателни за народното ни честолюбие (из в. „ Право”); той не рачи да върши нищо; вестникарството на днешната епоха е главният разрешител на назначенията на народите и главният развивач на техните нравствени сили; характеристическият знак на твойта нравственост и на твойта уважителност; колкото се тича (колкото се отнася) до тия безмерни желания; архимандрит Григорий приказа едно дълго слово, в което изложи мъките, които нашият народ е положил за въпроса (из в. „Турция”) и т. н.

Както личи от тези цитати, в езика на Ботевата публицистика такива неактуални в днешния ни книжовен език думи и изрази се срещат значително по-малко. Словният състав и фразеологичният строеж на Ботевата реч е в много голяма степен актуален и днес. И нека отбележим като общо положение, без да имаме възможност да се впускаме в преки доказателства, че в това отношение Ботев и Каравелов образуват една обща книжовна школа, която представя фактическата основа и началото на нашия съвременен публицистичен и книжовен език.

Въпросът за началното установяване и по-нататъшния развой на нашия новобългарски книжовен речник и фразеология е останал съвсем незасегнат от вниманието на по-предишното наше езикознание. Предстои тепърва да се събира и обработва обширен материал, за да се стигне до по-пълни и ясни изводи. Тук бихме могли да спрем вниманието си върху някои общи положения.

Ако четем внимателно статиите на Ботев и Каравелов, ние ще забележим в тях много думи и изрази, с които всички ние си служим, но които не се срещат в народната реч, например: в това отношение, в какво положение се намира, при такова едно положение, да излезе из това състояние, ако погледнеме с безпристрастно око, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние, похвални намерения, изпълняват своята длъжност, ще да отговоримг отрицателно, средства за спасение, атрибут на човеческото нещастие, свещенна обязаност, с особено внимание, противоположни методи, противоположни мнения, умствен и материален капитал, широка програма, радикално лечение, необмислено кръвопускане, земат участие, за репутацията на революционната партия, в името на тая любов, в името на свободата, гризение на съвестта, възбужда интерес, за интересът на общата цел, служиме на идея, ще да употребиме тонът на помирението, каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ, бил е притежание на, множество разнообразни фази, стана достояние на, европейски сили, имал право да експлоатира, звучи неприятно в ушите, свещенни исторически и човешки права, духът на новото време, пророците и апостолите на социалният преврат, безчовечни страдания, производителност на нашите сили, дохождал до това убеждение; не остава почти никаква възможност, за да са поддържа революционен дух и т. н.Обогатяването на нашия книжовен език с огромен брой термини и изрази от този род е станало тогава главно върху основата на руския език. В много случаи имаме работа и с установена вече международна фразеология, достигнала до нас чрез руско посредство. Разбира се, доста от тези термини и изрази се употребяват и в цариградския ни печат. Някои от тях са били въведени в употреба вероятно още преди Каравелов и Ботев. Отсъствието на по-точни изследвания по този въпрос не ни позволява тук да правим конкретна изводи. Може обаче и сега със сигурност да се твърди, че в този случай ролята и заслугите на Каравелов и Ботев за изграждане на книжовния ни език в неговия съвременен вид и за обогатяването на неговите изразни възможности са големи.

Нека да отбележим, че би било справедливо да се посочи Ботев и като един от основателите на нашата прогресивна обществена и политическа терминология и фразеология. Думи и изрази като прогрес, революция, революционна партия, обществени класове, пророците и апостолите на социалния преврат, комуна, духът на новото време, паразити, експлоатация и много други са внедрени със своя съвременен смисъл в езика ни преди всичко от Ботев.

Прави впечатление, че в „Дума” се срещат по-малко русизми, отколкото по-късно в „Знаме”, където не са рядкост думи като применяват, незаметно, безвиходно, прискорбни, улучшение, доволно силна, после това, прошедше, настояще, обязаност, восточният вопрос. Срещат се и някои недостатъчно побългарени изрази, като произхожда из, направихме това из убеждение, наместо да пристъпат до, нужда в това, ние сме не в състояние и др. Русизми от този род са общи и за Каравелов, и за Ботев. Тук трябва да се прибавят и руските форми на сегашно деятелно причастие, за които говорихме по-горе (издихающ, многозначущ и пр.).

На този процес на книжовна обработка и обогатяване на нашия език не трябва да се гледа като на някакво механическо влияние от страна на руския език. Причините на това въздействие се коренят в дълбокото противоречие, което се създава между старата езикова форма и новото обществено и културно съдържание, към чието овладяване се устремява българският народ в процеса на своето възраждане. Диалектната и битовата ни реч и наличните бедни книжовни форми, основани върху черковнославянската религиозно-книжовна традиция, далеч не разполагат с всички необходими изразни средства за новите форми и новото съдържание на обществено-политически и културен живот на нашия народ през миналия век. Тъй като културното влияние идва главно от Русия, а и самите Каравелов и Ботев са не само руски възпитаници, а и ученици и последователи на руската революционно-демократична идеология, обяснимо е защо руският език е послужил тогава като главен източник за обогатяване на нашия книжовен език с нови изразни средства.

Необходимо е също да изтъкнем и забележителната чистота на Ботевия книжовен език откъм турцизми и гърцизми. Обяснението на този факт се съдържа в току-що казаното. Закърмен с идеологията на руската прогресивна обществена култура и борец за нова обществена действителност, Ботев не може да се възползува от чужда и остаряла за неговата идеология лексика.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Всички примери се дават по изданието „Съчинения” на Хр. Ботев, автентично издание под редакцията на Ал. Бурмов и Ст. Божков, София, 1950; правописът е осъвременен.

2. Вж. в. „Дума”, бр. 2.

3. В. „Дума”, бр. 2.

4. Пак там.

5. В „Знаме”, бр. 1.

6. В. „Знаме”, бр. 10.

7. В. „Дума”, бр. 2.

8. В. „Знаме”, бр. 1.

9. В. „Знаме”, бр. 10.

10. В. “Знаме”, бр. 13.

11. В. „Знаме”, бр. 14.

12. В. „Знаме”, бр. 11.

13. В. „Дума”, бр. 2.

14. В. „Знаме”, бр. 11.

15. В. „Знаме”, бр. 1.

16. „Дума”, бр. 1.

17. В. „Знаме” , бр. 1.

18. В. „Знаме”, бр. 14.

19. В „Знаме”, бр. 22.

20. В. „Знаме”, бр. 1.

21. В. „Знаме”, бр. 18.

22. В. „Знаме”, бр. 1.

23. В. „Дума”, бр. 2.

24. В. „Знаме”, бр. 18.

25. В. „Дума”, бр. 3.

26. В. “Дума”, бр. 2.

27. В. „Дума”, бр. 2.

28. В „Знаме”, бр. 7.

29. В. “Дума”, бр. 1.

30. В. “Знаме”, 6р. 18.