5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Езикът на „Рибния буквар” и българският книжовен език
 

На всекиго е известно, че така нареченият „Рибен” буквар на Петър Берон (озаглавен от самия автор „Буквар с различни поучения”), издаден през 1824 г., е написан на жив народен език. С това Берон е направил огромна историческа крачка напред в развитието на нашата възрожденска книжнина и на нашия книжовен език. За пръв път той издава учебно пособие, което дава ценни знания („поучения”), полезни за живота, като същевременно скъсва решително с обучението на черковнославянски език по религиозните текстове в килийните училища и свързва ограмотяването на подрастващите поколения с тяхната жива всекидневна реч. Само чрез тази реч е било възможно да се осъществи необходимото за живота светско образоиание, макар и в най-скромен първоначален размер.

Езикът на Рибния буквар е важен етап в развитието на езика на българската книжнина. Всъщност именно това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен в своята основа. Наистина произведенията на Бероновите предшественици Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са писани на народен в основата си език, но той е примесен, при това твърде непоследователно, с много черковнославянски елементи, чрез които нашите първи възрожденци са постигали една необходима тогава окраска на литературност, в духа на старинната черковнославянска езикова традиция. В произведението на Петър Берон езикът на народа се издига до самостоятелна литературна функция. Ето един пример:

„Захарта става от едни тръсти (камуши), които растат по восточната Индия и по някои Африкански острови и по Америка. Най-хубавата захар излазя от тръсти, колкото пят лахти високи. Перво косят тези тръсти, очистят листите им и изрязват стеблата, ачи ги гуждат във воденици, та ся сбиват, тогази изваждат сладкия онзи сок. . .” (92).

Народната реч в нея прозвучава с всички свои характерни особености и закономерности. Тук на всяка крачка се следва последователна употребата на членни форми при имената за означаване на нашата граматична категория определеност, например захарта става от едни тръсти, най-хубавата захар излазя от тръсти, очистят листите и нарязват стеблата и т. н. Тук отсъствуват черковнославянски падежни форми, а се срещат само остатъци от стари падежни форми, употребявани все още в народната реч (Платона попита един). Отсъствуват и инфинитивни форми при глагола и черковнославянски причастия на -ящ, -ущ, -ющ, а самото глаголно спрежение по лица, времена и наклонения е напълно съвременно, каквото е в устата на народа. Същото трябва да се каже и за формите на прилагателните и местоименията. Постройката на речта е естествена и жива, също съобразена с особеностите на народната реч. Характерната роля на енклитиките в нашия съвременен език тук личи съвсем живо и естествено.

От начина на подреждане на материала, по който децата трябва да се учат да „сричат”, личи много ясно, че Берон е имал доста точна представа за граматичния строеж на съвременния български език. Въпреки отсъствието на граматична литература в неговия „граматически чин” личат ясно отделните части на речта с най-характерните им особености.

В речниковия състав също се забелязва основната лексика на живата народна реч. Тук не се среща употреба на традиционни „литературни” (черковнославянски) думи. Няма и колебание между „литературен” и изроден начин на изразяване. Основният начин на изразяване е народният. Берон има ясно съзнание и за чистотата на българския език. Той избягва твърда последователно турските думи. Така например предпочита да си послужи с българската дума тръст, а турската дума камуш, разпространена в някои наши области, използува само за да поясни българската дума за тези, на които тя не е позната. По такъв наччн постъпва Берон и на много други места в своя буквар. Някъде използува и книжовни (черковнославянски или руски) думи за заместване на турцизмите, например повар, поварня вместо ахчия, ахчийница и др. По този начин той се проявява и като езиков строител, който прави известен подбор на езиковия материал, наличен в народните говори. Остава да се проучи въпросът, дали в някои такива случаи Берон не е проявил и самостоятелно словотворчество.

За да даде на българските ученици нови знания, Берон се вижда принуден да потърси и някои нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч (вж. с. 63 ->> Освобождението на Б-ия и развитието на книж. език. Унификационни процеси...).

В областта на граматичните форми също не се срещат никакви книжни нови елементи. В синтаксиса се забелязва известна книжовна обработка, очевидно по примера на други литературни езици, което е положително явление. Така например забелязва се употреба на обособени части (Павел Емил, римски военачалник, напущи жената си), разширена употреба на подчинени изречения с връзка който (А по старите, на които веке не държат краката и крилата, работят вкъщи) и др.

Въпреки напълно съвременното звучене по състав, по форми и откъм самата си звукова страна езикът на Берон е предаден писмено чрез графическите средства на традиционната славянска азбука. Оказва се, че по- лесно е да се разкъсат веригите на чисто езиковите условности, отколкото веригите на графическите, писмените условности. Все пак Берон въвежда една значителна новост в черковнославянската графика. При необходимостта да намери означение за българската гласна ъ, като не е могъл да разполага с данни от историческото развитие на българския език, той възприема, по примера на румънската писменост, употребата на дъгичка над буквата а (след твърда съгласна) и  (след мека съгласна), т. е. ,  за означаване на гласната ъ (градт, разпрсна, топт, крот и пр.). Но и през безжизнените стени на черковнославянската писмена форма звучи съвсем определено живата българска реч.

Интересно е, че в някои думи, както вече се отбеляза по-напред, още се срещат остатъци от черковнославянската „литературна” норма: Берон пише перво вместо първо, долг вместо дълг, часто вместо често, мудрост вместо мъдрост, землята вместо земята и пр. Наистина трудно е да се очаква, че черковнославянските книжовни традиции са могли да бъдат напълно преодолени с един замах.

Големият наш възрожденец Петър Берон не само показа, че може да се пише на съвременен български език, но и сам създаде определена практика и насока в много отношения при установяването на звуковите, граматичните и лексикалните особености на новия книжовен език. В неговата езикова практика лежи началото на редица характерни норми на нашия книжовен език, между които преди всичко следните:

а) Берон въвежда последователно в употреба съвременните форми на личните местоимения за трето лице — той, тя, то, те (т). Неговите предшественици си служат със западните и черковнославянски форми он, она, оно, они (Паисий и др.) или употребяват смесено двата вида форми (Софроний Врачански). Въпреки предпочитанията на славянобългарската и черковнославянската школа през третата четвърт на XIX в. към формите он, она и пр. надделяват формите, употребявани последователно в Рибния буквар.

б) Членната форма за множествено число в Рибния буквар е -те (-т). Този факт не може да се обясни с произношението в котленския говор, за което няма основание да се предполага, че тогава е било разчично от днешното -ти, типично за източните и за балканските говори. Тук би могло да се допусне у Берон влияние от по-старата писмена традиция, отразяваща западното произношение -те (така е например у Софроний Врачански; може да се допусне и влияние от дамаскините, което има същата народна основа). Членната форма -те се възприема след това от Ив. Богоров, а по-сетне и от Търновската школа. В това отношение основателите на Търновската школа, еленчаните Н. Михайловски и Ив. Момчилов, са били улеснени навярно от обстоятелството, че в еленския говор тази членна форма се изговаря по подобен начин.

в) Частицата за образуване формите на бъдеще време в Рибния буквар е ще (по-точно — щ, винаги с ударение). Навярно преди век и половина тя е била по-разпространена в говорите, отколкото днес, когато преобладават произлезли от нея по-опростени фонетични форми, главно ше, ши, шъ, на запад че и др. Дълго време след Рибния буквар Пловдивската школа препоръчва форми за бъдеще време със спрегаем спомагателен глагол (ща, щеш, ще, щем и пр.), но практиката на Берон, продължена от Ив. Богоров, надделява и бива окончателно наложена от Търновската школа.

г) В Рибния буквар е последователно представена мекостта на глаголните окончания в 1 л., ед. ч. и 3 л., м н. ч. при глаголите от II спрежение (и някои от I спрежение), например: ходя, ходят, мисля, мислят и пр. Въпреки че това положение е застъпено половинчато у Богоров и у представителите на Пловдивската школа, с течение на времето то се налага в книжовния език (голяма заслуга за това имат представителите на Търновската школа).

Като се абстрахираме от случаи като долг или перво, където рефлексите на старите сонантни р и л са повлияни от черковнославянската фонетика, в Рибния буквар преобладава източнобългарският изговор с подвижна ерова гласна в зависимост от фонетичните условия в думата, например връх — върхът, гълтам — глътка и пр. Въпреки значителните отклонения от това положение в Пловдивската школа, в езика на Л. Каравелов и др. практиката на Берон бива продължена от Търновската школа, а я възприема и М. Дринов, въпреки че в неговия роден говор (панагюрския) положението е по-друго. По този път правилото за подвижност на еровата гласна в съседство с плавните съгласни р и л се налага окончателно в книжовния ни език.

Както е известно, през третата четвърт на миналия век книжовната езикова практика у нас се усложнява под влияние на различни фактори (различия в диалектната основа, макар и все източна, различно отношение към историческата езикова традиция). Трябва обаче да се изтъкне, че редица особености на книжовния език, залегнали в Рибния буквар на Берон, подкрепени по-сетне от Ив. Богоров и др., се възприемат и поддържат по-нататък и от Търновската школа, която е изиграла най-голяма роля за оформянето на книжовния ни език в днешния му вид.

Разбира се, в езика на Берон се забелязват и редица тясно диалектни особености, които са отпаднали по-сетне в книжовната практика, например потъмняване на неударени гласни в някои случаи (стани вместо стане, бийш вместо биеш), фонетични отклонения като нохти вместо нокти, отделни думи като гуждам, сякам и др.

Рибният буквар на Берон е претърпял още пет издания (до 1862 г.). Забелязват се в тях някои езикози поправки (отстраняване на редукцията на неударените гласни и др.), които показват, че авторът е държал сметка за насоките в развитието на книжовния език.

Особено висока оценка заслужава езиковото майсторство на Берон в Рибния буквар, което е било важен залог за влиянието на неговия език върху по-широките среди. Тук всичко е казано просто и ясно, с голямо стилистично умение, без заплитане или затъмняване на мисълта или израза.

Над постепенното изграждане на съвременния български книжовен език са работили, пряко или косвено, мнозина големи по дух българи от Възраждането насам, които, макар и в много случаи без специална подготовка, са били способни да се съобразяват с повелите на времето, с реалните задачи и възможности в областта на езиковото строителство. Един от най-заслужилите строители на нашия книжовен език, родоначалник на втория съвременен етап в неговото развитие, е Петър Берон. Тази историческа роля той е изиграл чрез своя скромен буквар.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]