5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО
 

В този раздел на книгата са включени проучвания върху езиковите особености на отделни наши по-стари книжовници и писатели, допринесли с творчеството си за изграждането на новобългарския книжовен език. Поради необходимата в случая пълнота тук се налага да се повторят някои неща, вече казани на други места с по-специална цел в предишните раздели на книгата.

Езикът на Паисиевата „История славеноболгарская” и началото на новобългарския книжовен език

С езика на „История славеноболгарская”, единственото книжовно дело на Паисий Хилендарски, вече са се занимавали доста много езикови и литературни изследвачи. Някои от тях са се опитвали да определят дали той трябва да се характеризира в основата си повече като черковчославянски или като български народен език (например М. Дринов [1], А. Теодоров-Балан [2], Б. Цонев [3], Й. Иванов [4], Б. Пенев [5], Н. С. Державин [6], Е. Георгиева [7], Л. Тодоров [8]), а други са търсили в него характерни диалектни елементи, които биха дали възможност да бъде географски локализиран и по този начин да се разреши и все още неизясненият въпрос за родното място на нашия първи възрожденец (напр. М. Дринов [9], Й. Иванов [10], Ив. Кепов [11], В. П. Кралевски [12], Ив. Снегаров [13], А. Кирянов [14]). Трябва все пак да се каже, че езикът на Паисий още не е проучен достатъчно. В много случаи наблюденията върху него са откъслечни, неточни, а понякога и повърхностни. Точното и пълно проучване на езиковия материал в „История славеноболгарская” е задача, върху която бе предприета по-системна работа едва в последно време и която тепърва трябва по-сериозно да съсредоточи нашето внимание. Въпросът за характера на езика на Паисиевата история е толкова по-важен затова, че от правилното му осветление зависи и решението на въпроса за началото на съвременна книжовен български език.

На всеки българин са познати заветните думи на Паисий Хилендарски, изказани в уводните страници на „История славеноболгарская”: „Ти болгарине, не прелащай се, знай свой род и язик и учи се по своему язику.” Понятието „език” е съществен елемент в неговата историческа концепция: то е неразделно свързано с понятието „род”, т. е. народ. Словесното съчетание род и език е употребено повече от 15 пъти в пламенното „Предисловие к хотещим читати и послушати написаная в историйцу сию”, за да се докаже, че запазването на българския „род” е немислимо без запазването на българския език (а познаването на историята е условие и за едното, и за другото). Естествено, Паисий е противопоставял тогава българския език на гръцкия. Той е осъждал остро българите, които се „влачат” „на чужд язик” и се учат „четати и думати по грчки”. А какво е отношението между българския и традиционния „славянски”, „словенски” или черковнославянски език в схващането на Паисий?

От някои изрази в неговата история може да се съди, че той не поставя граница между български и „словенски”, не ги схваща като два отделни езика. Българският език образува за него някакво единство с черковнославянски и това единство той противопоставя в известен смисъл на руския език (срв. в „Послесловието”: „От  р у с к и  речи прости обратих на  б о л г а р с к и  прости речи и  с л о в е н с к и.”)

Когато Паисий укорява българите, че не  ч е т а т  „по свой язик”, и когато ги съветва да се  у ч а т  „по своему язику”, той несъмнено има предвид не само оскъдните тогава книги, написани на народен български език (каквито са били дамаскинските сборници), но и по-обширната литература, издавана на черковнославянски език или писана на други старинни редакции, близки поради по-голямата си архаичност до черковнославянския език. Също така, когато говори в „Послесловието”, че не е учил граматика, той безспорно има предвид черковнославянската граматика (българска граматика е била немислима тогава). От друга страна обаче, неговите думи ,,простим болгаром просто и написах” и „не бист мне тщанием за речи по граматика слагати и слова намещати” показват, че той изобщо не си е поставял за цел да пише на истински черковнославянски език. Също и от това, че Паисий укорява българите, задето „не радат за свой язик  б о л г а р с к и”, се вижда, че в неговото мислене  е з и к о в и я т  в ъ п р о с, свързан с народностното съзнание, с народната култура, както и по-специално с езиковата форма на „История славеноболгарская”, се поставя поначало върху почвата на живия тогавашен език на българския народ.

В очите на Паисий черковнославянският език е бил литературна форма, допълваща народния език и исторически единна с него. Сам Паисий е изказал определено в историята си (в главата „О учителях словенских”) своя възглед върху характера на „словенския”, т. е. черковнославянския, език. (По онова време старобългарският език е бил покрит с вековна забрава; славянската филология възниква няколко десетилетия след написването на „История славеноболгарская”). Според Паисий „словенският” език е бил в основата си българският език от времето на Кирил и Методий (IX в.), който двамата солунски братя и техните петима ученици (Климент, Сава, Наум, Еразъм и Ангеларий) са обогатили с „речи” от езиците на всички славянски народи („болгари, сербие, руси, москове, словени, лехове”). Така този старинен български език получил от самото начало и общославянски характер.

Паисий не можел да не се съобразява с тази богато обработена литературна езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество. И в същото време той не е смятал за необходимо и не се е стремял да й се подчини напълно, тъй като е схващал, че тя е все пак вече твърде изкуствена и доста отдалечена от народния език. У него е било узряло съзнанието, че трябва да се пише по начин, достъпен за народа (та нали неговото произведение е било обърнато към самия народ!).

Самият Паисий е имал съзнание, че пише „просто” за простите българи („простим болгаром [15] просто и написах”), че езикът на неговото творение представя „болгарски прости речи и словенски”. Следователно той е чувствувал, че езикът му в основата си е български, а „словенският” елемент в него заема второ, сравнително по-малко място.

Съответствува ли това съзнание у Паисий на действителния характер на неговия писмен език?

Безспорно в езика на Паисий се забелязват отражения от езика на различни негови книжовни извори — и среднобългарски, и сръбско-черковнославянски, и руско-черковнославянски, — но най-ясно и определено е влиянието на една утвърдена в богослужебната практика и високо авторитетна литературно-езикова традиционна норма — черковнославянската. Впрочем това е бил не само езикът на разпространените в печатан вид богослужебни текстове, наложили се като официални. В действителност и езикът на най-главните „руски” извори на Паисий — издадените в Русия преводи на историческите съчинения на Цезар Бароний (1719) и Мавро Орбини (1722) — е бил по-скоро черковнославянски, отколкото руски.

* * *

В езика на Паисий прави впечатление широкото застъпване на някои основни морфологични особености на черковнославянския език. На първо място между тях трябва да се поставят падежните форми в имената, например:

Форми за  р о д и т е л е н  падеж: „Крун же оставил неколико войска под началство брата своего Мурътагона” (23 [16]). „И обратил ся на царя греческого” (22). “И да има разговор лице к лицу с Копронима...” (2). “Егда пришел Таган у Цариград при Копронима... (20). “Болгари же прогнали Тагана, поставили на царство Телерика” (21). В последния пример имаме родителен падеж в служба на винителен, който е бил жив в натодната реч при лични имена от мъжки род. Такъв е характерът на тази падежна форма и след предлози (твърде разпространена в Историята). Така че в значителен случаи неговата употреба е намирала опора в народната говорна практика.

Форми за  д а т е л е н  падеж: “Се(й) Таган послал царю Копрониму да би имели мир болгари и грци и да има разговор лице к лицу с Копронима” (20). “Но понеже Борис помагал Светославу, “тога ради поиман бил от цара Иоана Цимисхиа” (31). “Ти, болгарине . . . учи се по своему язику” (6).

Форми за  в и н и т е л е н  падеж: “И узел сестру свою, що бил изпрежде пленил цар Никифор” (24). “Преписуйте историйцу сию” (5). “Наступил с войска на Болгарию” (30). Тук трябва да се има предвид и употребата на родителен падеж в м. р. в служба на винителен (вж. по-горе).

Форми за  т в о р и т е л е н  падеж: “Но погибли бурею и влнением морским” (21). “Но он с хитростию некако избегал” (21). “И били . . . под властию его” (37). “Мир, що бил учинил с братом его Левом...” (28).

Форми за  м е с т е н  падеж: „Било на небесии страшно знамение” (23). „Неблагополучен в бранех” (29). „Егда се уморил Фока на бою, отлучил се сам на някои кладенец” (28). „В тайне послал войска . . . в Болгарию” (21). „Беседовали о договоре мирном” (28).

Употребата на падежните форми в езика на Паисий още не е проучена внимателно и тук не може да бъде по-обстойно и точно характеризирана. Твърде лесно се забелязва обаче, че на падежните конструкции съперничат по количество с безпадежните. Обикновено явление в Историята са изрази като следните: „И тако одолел вьсех яко с некое копие” (25). „Два епископа из Рим” (26). „И попустил Бога на него гнев и на сва Болгариа” (32). „Но имеял жена гркина” (33). „Они били еретици с своя сестра” (33).

Среща се често и неправилна и непоследователна употреба на падежни форми. „Одолевали много крати грцех и римлянов” (13). „Ужас от видение онаго” (25). „Син Ирина царици” (27). „Ради делбоки дебри и високи хльмов” (29—30). „Оженил се за внуку царева” (30).

Обикновено явление е на една и съща страница да се срещат паралелни и даже едни и същи изразч ту с падежни, ту без падежни форми, например: „И поишел на Болъгарию” (23). „Наступил на Болъгариа” (22). „Роман цар опустил срацини и обдарил, а болгаров удержал” (29). „Ухватили там они срацини и болгари” (29). „Сътворил с ним мир” (29). „Сьтворил мир с Константина и Романа” (30). „Да би имеял мир с грецима” (30). „Сьтворил цар болгарски мир с маджари” (30). „Покорил их под свою власт и били . . . под властию его” (37). „Беседовали о договоре мирном” (28). „Якоже испрьво рече се за отца его” (41).

Наред с черковнославянските удължени окончания в именителен-винителен падеж на прилагателните имена се употребяват широко и българските генерализирани форми с кратки окончания: „народ болгарский” (17), „народ болъгарски” (16). „Пръви кралеве блгарски не знаяли закони царские” (18). „Сей Асен првий бил цар болгарски” (19). „Асен велики събрал войска болгарская” (19). „На мали части съсекли их болгари” (19).

Паисий си служи често с архаични падежни форми на местоименията: его, ему, их и др. Но наред с тях се срещат и доста новобългарски форми: го, му, ги и др., твърде характерни за нашия език, например: „Поразил его Симеон” (28). „Пустили го греци внутр града” (28). „От глада предали се ему” (29). „Не смеял никои да му са противи” (29). „От племени и рода его били и на негову титлу се подписвали” (63). „Тако имеял оно писание — в то време била умрела жена его, оная царскя внука” (30).

В езика на Паисиевата история отсъствува друга една особено характерна черта на българския народен език — членуването при имената. Той е избягвал народните членни окончания на имената, като навярно е чувствувал, че те са несъвместими технически с „литературните” черковнославянски окончания на падежните форми или на дългите форми на прилагателните, или с други синтактични конструкции: „И населили се по край великие реки Болги” (11), „творят болгаром велика обида и насилие” (74). „В грческие истории писано” (56) „Последи пренели мощи его в Србию” (42). Интересно е обаче, че избягването на членните окончания се е превърнало у Паисий в стилистичен въпрос — той ги избягва последователно, а не само когато те са технически несъвместими с други, по-старинни окончания, например: „Но егда пришли грци с корабли при Месебрия ...” (21). ,,Вижд како повече бог милуе болгаре прости и не хитри” (7).

Правят впечатление в езика на Паисий и старинните инфинитивни форми на глаголите, например: „Не любат за свой род болгарски знати” (5). „И много труд сътворих събирати от различни книги и истории” (5). „Греци почели беседовати непокорно” (28). Редом с иифинитивните форми — в еднакви положения, а понякога в едни и същи изречения — се срещат и характерните за българския народен език лични конструкции със съюза да. „Предисловие к хотещим читати и послушати написаная в историйцу сию” (5). „Хотели да их покорат” (13). „Како хощет бежати — Како хощет да побежет” (21). „Но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат болгаре” (5). “По том писал к царю Леву, ако желае да имат мир, да отпустит они робие” (28). По брой инфинитивните конструкции преобладават. Личните да-конструкции са около два пъти по-малко от тях, а това съотношение съвсем определено говори, че появата на съвременните форми не е резултат на случайни пропуски. Личните да-конструкции са напълно законно изразно средстго в езика на „История славеноболгарская”.

Сравненията с текста на руските издания на историческите съчинения на Мавро Орбини и Цезар Бароний показват, че Паисий се е отнасял самостойно към изразните средства на изворите. Той не е заемал дословно, а е преизказвал по свой начин, опростявайки строежа и състава на речта (като е запазвал все пак известна литературност на израза). Особено важно е да се отбележи, че той е избягвал последователно така характерните за черковнославянски език причастни конструкции, а заедно с тях и несвойствените на съвременния български език форми за сегашно деятелно причастие на -щ, минало деятелно причастие на -вш и получените от тях деепричастия, например:
 
 

Тук няма възможност да се прави по-подробен анализ, но и съвсем ограниченият приведен материал дава вече представа за езиковата картина на Паисиевата история. „Отклоненията” от черковнославянските особености са толкова изобилни и постоянни, че те всъщност не трябва да се смятат за отклонения. Черковнославянските особености не могат да се смятат зз основа на езика на първото произведение на новобългарската литература.

А трябва да се има предвид, че в езика на това произведение заемат значително и дори основно място някои други типични особености на съвременния български език, каквито са преизказното наклонение (без да говорим тук по-общо и за глаголните времена) и формите за степенуване на прилагателните с най- и по-.

Преизказното наклонение е употребено твърде последователно в историческия разказ на Паисий, например:

„Пак Александър цар пожалил царя Iоанна(а) и предложил ему волею мир и казал ему ити въ Цариград с миром. Иоан се обрадовал о том зело въсхотел болши мир имеяти с Александром и дал свою дъщеръ десетолетною зз сина Александърова Йоана Шизмана” (54).

На нормална употреба се радват в езика на Паисий новобългарските форми за степенуване на прилагателните и наречията: най-славни (6), най-силни (6), най-вече (10), най-мръсни (10), най-проклето (10), най-право (11), най-чисто (11), по-скоро (28), най-силен (62), по-млади (68), по-перво (69) и др. Черковнославянски форми старейший (18, 19), юнейший (19), блаженнейши (36) се срещат по изключение, и то в определени изрази. Среща се и превъзходна степен от глагочна форма: най-разпространили и разширили (14), което говори, че въпреки всички книжовни наслоения духът на Паисиевата реч е български в основата си.

Паисий се е стремял не да пише на черковнославянски, а да стилизира българската народна реч за книжовна употреба, като я примесва със значително количество черковнославянизми. Това се забелязва и в неговия  р е ч н и к, в който наред с новобългарската основа личи тук-там и доста чувствителен примес от литературни, черковнославянски думи, например:

„Телерик поразумел защо хотели болъгари да постават другаго царя. Писал царю Копрониму. Обявил себе, како хощет да побежет у Цариград и молил го да му прати чловеци скришно да го проведат до Цариград... Но некои от велъмужи болгарские разумели намерение Телериково, како хощет бежати и стрежали его, но он с хитростию некако избегал и пришел у Цариград и приел его цар Лъв, син Копронимов, радосъно...” (21).

Всичко това показва, че когато е пишел своята история, Паисий е мислел на български, а не на черковнославянски. Той само се е стремял да придаде на речта си книжовен вид, като е прибавял старинни окончания, като е замествал народни форми на думите с книжовни от същите основи, като е замествал изцяло някои народни думи с книжовни, като е използувал и книжовни думи за означаване на понятия, за които не е имало установени думи в народния български език.

Повечето от изследвачите на Паисиевия език са го определяли досега като черковнославянски в основата си. Така например според Б. Цонев „с неговата история се даде първи пример на българските книжовници да пишат по черковнославянски” (пос. съч., с. 130). Според Й. Иванов „в основата си черковнославянски, с отражения сръбски и руски, езикът на Сланенобългарската история е удавен в новобългаризми” (пос. съч., с. VII). Според Б. Пенев „покрай елементите на черковнославянския език, които са преобладаващи, покрай руските и сръбските особености ние срещаме и следите на живата народна реч” (пос. съч., с. 286). В подобен смисъл в последно време се изказват Ив. Снегаров (пос. съч., с. 422), А. Кирянов (пос. съч., с. 380), Л. Тодоров (пос. съч., с. 425). Средна позиция заема по този въпрос А. Т.-Балан: “Употребеният от Паисия език е „славенобългарски”, в който се гледа интересна борба между черковнославянски и чисто български форми” (пос. съч., с. 8). По-определено се изказват за новобългарската основа на езика на „История славеноболгарская” М. Дринов: „Езикът на о. Паисия е смесен с църковнославянски думи и изречения” (пос. съч., с. 14) и Н. С. Державин: „В основе своей язык Паисия — простой болгарский народный язык юго-западного диалекта, но структурно, т. е. в своих грамматических формах, в лексике и в правописании, он в значительной степени обезличен привходящими в него сторонннми злементами: церковнославянским, русским, сербским” (пос. съч., с. 108). В последно време тезата за новобългарската основа на Пайсиевия език бе застъпена от Е. Георгиева (пос. съч.).

Направеният по-горе, макар и кратък, анализ на писмения език на Паисий показва, че в основата си този език е новобългарски народен език, а не черковнославянски. Неоправдано е да се мисли, че Паисий е писал „по черковнославянски” (Б. Цонев). Странно е да се говори за „следи” на живата народна реч в езика на Паисиевото произведение (Б. Пенев). Няма основание да се говорили за черковнославянска основа, „удавена” в новобългаризми (Й. Иванов). В действителност тук имаме  н о в о б ъ л г а р с к а  о с н о в а,  н а в о д н е н а  с  ч е р к о в н о с л а в я н и з м и. Черковнославянските елементи, колкото и много да са, образуват не същността, а един външен нанос, един горен пласт в езика на Паисий. С народната основа на своя език и със своя метод да разширява и обогатява тази основа, като използува наследството на нашата древна старобългарско-черковнославянска традиция, Паисий с пълно основание може да се смята за родоначалник (именно за родоначалник, а не за пълен създател) на нашия съвременен книжовен език. Неговата велика фигура стои на прага на новото време също и по отношение на нашето езиково развитие.

Намерила принципно и основно място в първото произведение със светски характер и с национално значение в нашата литература, по-нататък, у книжовниците след Паисий, българската народна реч постепенно укрепва и разширява своите позиции, оставяйки на историческото езиково наследство ролята да допълва, а не да измества в една или друга степен нейните изразни средства.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Д р и н о в, М. Отец Паисий, неговото време и учениците му. — Периодическо списание, I, кн. 4, Браила, 1971, с. 14.

2. Т е о д о р о в, А. Трем на българската словесност, св. I, Паиси Хилендарски, История славеноболгарская, 1762. Пловдив, 1898, с. 8.

3. Ц о н е в, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, IX, 1908, София, 1909, с. 130.

4. И в а н о в, Й. История славеноболгарская, собрана и нараждена Пайсием иеромонахом в лето 1762. София, 1914, с. VII.

5. П е н е в, Б. История на новата българска литература, т. II. София. 1932, с. 286-302.

6. Д е р ж а в и н, Н. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. Москва, 1941, с. 108—111.

7. Г е о р г и е в а, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата славянобългарска история. Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, БАН, София, 1962, с. 345-375.

8. Т о д о р о в, Л. По някои въпроси на българския книжовен език. — Б ъ л г а р с к и  е з и к, XII. 1962, кн. 5, с. 426—426.

9. Д р и н о в, М. Още няколко бележки за Паисия и за неговата история. Периодическо списание, кн. XIX—XX, 1880, с. 135.

10. И в а н о в, Й. Пос. труд, с. XX.

11. К е п о в, И в. П. Нещо за езика на Паисиевата история. — Родна реч, V, 1931-1932, с. 57—59; Езикова разправка, пак там, VI, 1932—1933, с. 133—136; Край на разправията около въпросът за езика на о. Паисия Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, с. 133—136.

12. К р а л е в с к и, В. П. Още нещо за езика на Паисиевата история. — Сп. Р о д н а  р е ч, V, 1931—1932, с. 204—211; Още към въпроса за езика на Паисия Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, стр 14-19; Към въпроса за езика на отца Паисия. — Б ъ л г а р с к а  м и с ъ л, XIII, 1938, с. 330—342.

13. С н е г а р о в, И в. За родното място на Паисий Хилендарски. Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, БАН, София, 1962, с. 421—432.

14. К и р я н о в, А. Народностни елементи в езика на „История славянобългарска”. Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, БАН, София, 1962. с. 395—397.

15. Думите „простим болгаром” се схващат неправилно от някои тълкуватели на Паисий като творителен падеж, ед. ч. и се превеждат с израз „като прост българин”, т. е. “бидейки прост българин”. Всъщност те трябва да се схваща като дателен падеж, мн. ч. и да се превеждат със съчетанието “за простите българи”. Доказателства за правотата на това тълкуване са дадени в статията “Какво значи изразът “простим болгаром просто и написах” в Паисиевата история, сп. Български език, XIII, 1963, кн. 1, с. 41—43.

16. Цифрите в скоби показват страниците по изданиото на Й. Ивачов, посочено по-напред. Графиката и правописът тук са нормализирани.

17. Срв. В е л ч е в, В. Отeц Паисий Хилендарски и Цецар Бароний. София, 1943, с. 101.

18. Срв. В е л ч е в. В. Отец паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 91.

19.  Пак там, с. 61.