2. ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ

Освобождението на България и развитието на българския книжовен език. унификационни процеси през първите две десетилетия
 

През последното десетилетие преди Освобождението нашият книжовен език достига до степен на обработеност, която дава основание да се смята, че той е вече оформен в основния си състав и строеж. Защото по-широкото развитие на периодичния печат и на художествената, учебната и просветната книжнина през това време е било свързано със сериозни изисквания за развитието и обогатяването на книжовния език, за установяване на единни норми в областта на граматиката и словоупотребата, за изграждане на основната терминология в редица области на знанието — математика, граматика, физика, химия, география, зоология и др. Езикът на такива видни възрожденски писатели и публицисти, като Петко Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов и др., днес се възприема като еднакъв по същество с нашия съвременен книжовен език, което показва, че в тогавашната езикова практика вече са били установени в главни линии основите на съвременния език.

Разбира се, тук става дума за една относителна завършеност на основните процеси в нашето тогавашно езиково строителство, тъй като през време на османското робство не е имало необходими условия за по-широко и окончателно развитие на тези процеси.

С Освобождението на България през 1878 г. настъпват нови условия за обществен и културен живот, които се отразяват твърде благоприятно върху нашето езиково строителство и развитие.

Създаването на самостойна българска държава е било твърде съществен фактор за развитието на нашия обществен и културен живот, а заедно с това и за по-нататъшното развитие на нашия книжовен език. След Освобождението у нас се изгражда система на народно образование, вземат се мерки за подготовка на кадри, за създаване на по-богата и по-издържана учебна литература, обогатява се бързо литературният живот, развиват се при много по-благоприятни условия науката, публицистиката, културният живот, книгоиздаването и пр. Всички тези процеси са свързани органически с по-нататъшното обогатяване и уточняване на книжовния език, без което те са всъщност немислими.

След Освобождението главната линия на развоя на нашия книжовен език минава през творчеството на Ив. Вазов. Езикът на този голям и плодовит талант в нашата литература, почти единствения и всепризнат български писател през първите 10—15 години на свободния живот, се опира здраво както върху възрожденското наследство, така и върху живия народен език. Вазов допринася много за доустановяването на редица езикови норми и начини на изразяване, както и за увеличаването на богатството, гъвкавостта и музикалността на нашия книжовен език. Разбира се, всестранното изграждане на един книжовен език е много по сложен процес, в който участвуват и специалистите от всички области на обществения и културния живот, на науката и производството, а също и по-широката културна общественост.

Развитието на българската филологическа наука във Висшето училище и в Книжовното дружество също допринася за правилното протичане на редица процеси и за изясняването на редица въпроси на книжовния ни език. В това отношение имат заслуги големите ни езиковеди, родоначалници на нашето езикознание — Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич и Беньо Цонев.

В хода на общото развитие, уточняване и обогатяване на книжовния български език в първите години след Освобождението могат да се отбележат и някои особени процеси, свързани с характерната за онова време историческа обстановка.

На първо място трябва да отбележим, че през тези години се разпалва с голяма сила борбата за очистване на нашия език от турцизмите, която впрочем е имала своите традиции още в началото на XIX в.

На второ място трябва да отбележим силното руско езиково влияние, особено в областта на администрацията и на публицистиката. Известно е, че при организирането на „гражданското управление” на освободените български земи, когато липсва всякакъв опит, традиция, български кадри и български изразни средства в тази важна област от живота на освободения народ, руските ръководители са въвеждали твърде много русизми, като например окружни началници, казначеи и много други. По-сетне, с течение на времето, са били отстранени голям брой излишни русизми, но следи от тях се срещат и сега, например в административния живот, в съдебната практика, в казармения живот и др.

Важен процес в развитието на книжовния език е установяването на единен и научно разработен правопис. Към уреждането на тови въпрос у нас се пристъпва не веднага след Освобождението, а едва през деветдесетте години. Краят на развилите се по това време правописни борби настъпва през 1899 година с установяването на един задоволителен за тогава правопис, който се е съобразявал доста с традицията и езиковата история, но е поставял и редица въпроси на нова научна основа.

След Освобождението се създава възможност за единен напредък на образованието, на културния, литературния, обществения и икономическия живот, а заедно с всичко това — и за протичане на унификационни процеси в областта на книжовния език.

В резултат на тези процеси в края на миналия век се очертават следните единни положения (норми) в книжовния език:

1. ъ-изговор на глаголннте окончания във 2 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. и последователна палаталност при същите окончания във II спрежение (чета, четат, вървя, вървят). Приетото правописно означение на гласната ъ, 'ъ чрез а, я не се е отразило на произношението, въпреки че някои от нашите езиковеди тогава са мислели, че по този начин може да се наложи а-изговор, характерен за „централните” (южен врачански, източен софийски, ботевградски, пирдопски, самоковски и др.) говори и частично само в 1 л., ед. ч. — за голяма част от югоизточните говори (старозагорски, новозагорски, сливенски, ямболски и др.).

2. Якане, т. е. преглас я |е| на мястото на ятовата гласна (вра—ври; врен—врна; изг. вяра—вери; верен—вярна). Вторичното екане (преглас на неятово я, а в е, например поляна—полени, овчар—овчери), срещано в североизточните говори, не се е приело в книжовния език.

3. Подвижна ерова гласна в рефлексите на старите сонантни р, л (върба—Връбница, гълча—глъчка).

4. Окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи).

5. Член -те (правописно -т) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачит, книгит) и при прилагателните имена (малкит, бързит).

6. Член -ият (-ия) при прилагателните от мъжки род (малкият, малкия, големият, големия).

7. Енклитични местоименни форми ме, те, се.

8. Бъдеще време с неизменяема частица (ще чета, ще четеш, ще четем и пр.).

От всички тези особености само една — енклитичните местоименни форми ме, те, се — не е присъща на Търновската школа. По-малки са съвпаденията между установените към края на миналия век норми и другите книжовноезикови школи — Дринова, Каравелова, Пловдивска. Трябва да се отбележи ролята на Дринов за установяването на формите ме, те, се (западнобългарски) вместо ма, та, са (Търновска и Каравелова школа) и мя, тя, ся (Пловдивска школа). Дринов е допринесъл също и за възприемането на подвижна гласна ъ при рефлексите на старите сонантни р и л.

Моделът на Търновската школа е изграден по начало върху основата на един говор — търновския градски говор, разпространен и в редица други околни градове (Русе, Варна, Казанлък и др.). Трябва обаче да напомним, че в модела на Търновската школа се съдържат и някои особености, които не са присъщи на търновския градски говор. Това е членната форма за мн. число — т, и частицата за образуване на бъдеще време ще (в търновския говор имаме съответно -ти и ша (шъ). По отношение на тези особености създателите на Търновската школа продължават, както казахме по-горе, една традиция, започнала от езика на Бероновия Рибен буквар (1824) и поддържана от Ив. Богоров.

Необходимо е също да се напомни пак, че езиковите школи по онова време, опиращи се на източнобългарска основа (както и Търновската), не градят своите книжовноезикови модели на празно място, а се съобразяват с някои важни положения, свързани с началния етап на книжовното ни езиково строителство на западнобългарска основа. Преди всичко това е нередуцираната стойност на широките гласни (сег, ког, врен) в неударени срички, окончанието -а при съществителни от женски род (глава, вода) и липсата на вторично екане (Стояне, поляни, овчари) (в източните говори имаме сиг, куг, вер'ън; глъв, вуд; Стуене, пулени, увчери).

Като се имат предвид тези факти, трябва да се каже, че изтъкването на търновския говор като основа на съвременния български книжовен език има до известна степен условен характер. В действителност, както вече бе посочено, българският книжовен език в днешно време съдържа елементни от източен, и от западен произход и има отдавна вече наддиалектен характер.

Конкретните процеси, които са довели през първите десетилетия след Освобождението до разгледаната по-горе система от общи норми на българския книжовен език, не са още проучени.

В най-важните кодификационни документи в областта на правописа — проекта от 1893 г. на първата правописна комисия (в която са влизали първите наши учени-филолози — Б. Цонев, Л. Милетич, А. Т.-Балан, Ив. Шишманов и др.) и „Упътване за общо правописание” от министър Т. Иванчев (1899) — всички тези особености на нашия книжовен език са вече напълно признати (някои са изрично формулирани, а други личат в езика на самите документи). Това говори за техния безспорен превес над съответните особености на другите модели на книжовния език, които бяха посочени по-горе.

В резултат на извършени вече проучвания може да се посочи по-точно говорната основа, върху която се е дооформил книжовният език в съвременния си вид, установен главно към края на миналия век. Отдавна се е разпространило убеждението, че търновският говор е легнал в основата на съвременния книжовен език. Но през последните десетилетия нашите диалектолози предложиха концепцията, че като основа на книжовния език трябва да се разглежда централният балкански говор, разпространен в областта на градовете Търново, Севлиево, Ловеч, Трявна, Габрово, Троян, Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот. Типът на якането в тази говорна област е намерил отражение в книжовния език. В действителност обаче тази говорна област е доста разчленена, така че може да се говори не за централен балкански говор, а за централни балкански говори. Отделните централни балкански говори са играли различна роля при установяването на разгледаните по-горе норми на книжовния език. Така например в една част от тях (Ловеч, Карлово, Калофер, Сопот) глаголните окончания са твърди (носа, носат), но в книжовния език са се наложили палатални окончания (нося, носят), характерни за източната група от централните балкански говори. От друга страна, в Трявна, Габрово и Троян се срещат други особености по отношение на палаталността и якането, които също не са се наложили в книжовния език (например конь, соль в Трявна и Троян, горня, долня в Трявна, Габрово и Троян, немам вместо нямам в същите градове, той върве, ние вървехме пак в същите градове). От това се вижда, че най-голяма роля при окончателното оформяне на книжовния език е играл търновският градски говорен тип, разпространен, както казахме по-горе, и в редица други градове на Североизточна България.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]