4. ГРАФИКА И ПРАВОПИС

Правописният въпрос след Освобождението
 

След Освобождението изминават 15 години, докато се вземат официални мерки за установяване на правописно единство в българската писменост. През това време вниманието е било поглъщано от други, по-основни трудности при уреждането на живота в новата българска държава. Най-широко прилаган през тези години е бил Дриновият правопис, възприет през 1870 г. в изданията на Българското книжовно дружество в Браила.

През 1892 г. министърът на народната просвета Г. Ж и в к о в  (от кабинета на Ст. Стамболов) назначава комисия за уреждане на правописния въпрос. В комисията са влизали главно преподаватели, филолози от наскоро основаното Висше училище в София — Л. Милетич, А. Т.-Балан, Б. Цонев, Ив. Шишманов и др. След кратко време тази комисия излиза с един твърде революционен проект за български правопис, публикуван в първата книжка на новооснованото списание „Български преглед” (1896). Проектът се характеризира със скъсване с традицията по отношение на някои букви, така че българската писменост по този начин се е отдалечавала от руската и се е доближавала до сръбската. Противоруската политика на Стамболов е представяла благоприятна атмосфера за създаването на този правописен проект, обаче той в съзнанието на своите автори е имал и чисто филологическа мотивировка. Основните положения на този първи правописен проект след Освобождението са следните:

а) Изхвърля се буква й, като се заменя с буква i, наречена „йота”, например коi, маiка;

б) Изхвърлят се буквите я и ю, като се заменят със съчетания iа, iу, например коiа, iабълка, тiа, лiут, съiуз;

в) Изхвърлят се буквите , , като  се заменя с ъ в корените на думите, например мъж, път, тъжен, а в глаголните окончания  и  се заменят с а, iа, например чета, четат, търпiа, търпiат, знаiа, знаiат. При глаголите от II спрежение се възприемат последователно меки окончания (без да е формулирано това изрично). В окончанието -ха и наставката -на- също се въвежда а вм. , например четоха, четяха, вдигнах, вдигнал;

г) Буквата  се запазва само със стойност на я, т. е. остава да се пише само там, където се изговаря в книжовното произношение като я, например вра, голм, цл, а се заменя с е в случаите, когато се преглася в е, например верен, големи, големина, целият, цели;

д) Буквите ъ и ь се изхвърлят в края на думите, например човек, стол, кон, сол, радост. Буквата ь изобщо отпада от азбуката, понеже вътре в думите като знак за мекост се въвежда i (вж. по-горе), например актiор, Колiо;

е) Членът при имената в мъжки род има форми -ът, -а и -iът, -iа, например столът, стола, конiът, конiа, краiат, краiа, добриiат, добриiа. Пълен член се употребява при безпредложни имена независимо от синтактичната („падежната”) им функция, а кратък член — в предложни съчетания, например столът падна, донеса столът, но седни на стола, стани от стола;

ж) Звучната съгласна з в представките (без-, въз-, из-, раз-) се подвежда под статута на звучните съгласни в останалите положения (в корени и наставки), т. е. пише се постоянно като з независимо от изговора, например безпътен, възторг, изток, разказ;

з) Запазва се буква щ;

и) Изоставя се писането на двойни съгласни в чужди думи, например комисия, шосе, акумулатор, алергия, анотация.

Този правописен проект е бил прилаган пробно в първите четири книжки на сп. „Български преглед”. От началото на 1894 г. редакцията на списанието минава към Дриновия правопис, като предоставя правото на автори по правописни въпроси да печатат материалите си съобразно със своите схващания.

Реакцията срещу този новаторски проект за правописна реформа е била твърде силна. По-широките обществени среди не са могли да възприемат такова рязко скъсване с някои характерни особености на традиционната графическа система (азбука) и с толкова нововъведения в правописната практика. Проектът е бил оживено и остро разкритикуван в печата и поради това не е могъл да бъде въведен в практиката.

Трябва обаче да се изтъкне, че той е съдържал и редица положителни черти, които са играли важна роля в по-нататъшното уреждане на правописния въпрос; такива са например: отстраняване на крайните ерове, замяна на  с ъ, отстраняване на юсовете в глаголните окончания, установяване на меките окончания в глаголи като нося — носят, капя — капят (изрично непосочено, но приложено на практика), замяна на  с я и е; обобщаване на правописа на звучните съгласни също и при представките на -з, отстраняване на геровската и дриновската членна форма на -ий при прилагателните (добрият, добрия, а не добрий), изоставяне на двойните съгласни в чужди думи. Авторите на този правописен проект изхождат от едно вече установено в основните си черти книжовно произношение.

След падането на Стамболовия режим новият министър на просветата, писателят К. В е л и ч к о в, назначава през 1895 г. нова комисия, съставена от членове на първата комисия (споменати по-горе) и техни противници (Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Т. Г. Влайков, д-р К. Кръстев и др.). Новата комисия представя следния проект:

а) да се запазят традиционните букви й, я, ю. По този начин се запазва връзката на нашата азбука с руската;

б) да се приеме заместването на  с ъ в корените на думите (дъб, ръка, късам) и на ,  с а, я в глаголните окончания (чета — четат, нося — носят);

в) да се замести  с я и е съобразно с книжовния изговор;

г) в края на думите да се запази употребата на ъ и ь;

д) пълният член при имената от мъжки род да се употребява в именителен падеж, а краткият — в косвен падеж.

Този проект също остава без приложение (освен в сп. „Български преглед” през 1895/96 г.). За тогавашната общественост той се оказва също неприемлив, макар че е значително по-малко революционен от първия (премахва само буквите ,  и ).

В практиката продължава да бъде в употреба през тези години пак главно Дриновият правопис.

През 1898 г. Ив. В а з о в  като министър на просветата, без да назначава нова комисия, отпечатва „Упътване за общо правописание”, в което запазва един доста традиционен правопис с етимологично писане на , , ъ с  и  в глаголните окончания, с ъ и ь в края на думите. Фактически това са основни положения и в Дриновия правопис, в сравнение с който Вазов прави следните нововъведения:

а) приема при имената пълна и кратка членна форма за мъжки род (-ът, -ьт, -ят и -а, -я), разграничавани по падежна функция (Дринов е приемал само пълния член);

б) при прилагателните имена изоставя Дриновата членна форма на -ий и приема живите форми на -ият, -ия (добрият, добрия, вместо добрий);

в) запазва буква щ;

г) въвежда означение на -не, а не -нье (както е у Дринов) при отглаголните съществителни, например ходене, писане, а не ходенье, писанье.

Вазовото упътване е останало също без приложение, тъй като в този момент той напуска министерския пост. Новият министър Т. И в а н ч е в  се заема веднага с правописния въпрос. След допитване до четиричленна филологическа комисия той запазва линията на Вазов и преиздава с някои поправки неговото упътване (1899). Основните черти на Иванчевия правопис, който се установява в практиката и се задържа за доста време в употреба (до 1921 г.), са следните:

а) запазват се традиционните букви й, я, ю, ь за означаване на йотуване и мекост;

б) запазва се на етимологическото си място буквата ;

в) запазва се в корените на думите буквата , като разграничението между  и ъ става на етимологическа основа (мка, но мъх);

г) отстраняват се букви ,  от глаголните окончания в сегашно време, като се заменят с а, я (чета — четат, нося — носят). Това положение, по което Иванчевото Упътване главно се различава от Вазовото, води началото си от правописната практика на Л. Каравелов и е било поддържано и от правописните комисии през 1893 и 1895 г. Прониквало е спонтанно и в писмената практика на по-широките среди. За разлика от Каравеловата (и Дриновата) практика при глаголите от II спрежение се запазват меките окончания (ходя — ходят, а не хода — ходат);

д) запазва се употребата на букви ъ и ь на края на думите без звукова стойност, например столъ, день (смятало се е, че при членуване те се озвучават — столът, деньтъ);

е) запазва се буква щ:

ж) възприемат се двете форми — пълна и кратка — на члена за м. р., ед. ч., като употребата им се разграничава на синтактична („падежна”) основа, например столът се обърна, но дай ми стола. Първоначално това правило е било установено още в практиката на Пловдивската и Търновската школа преди Освобождението, а се свързва с една по стара традиция, създадена от Н. Рилски. Каравелов и Дринов са запазвали само пълния член, но след Освобождението в широката практика са били разпространени и двете форми, характерни за различни говорни области. Комисията от 1893 г. предлага механическо правило за разграничаването им (вж. по-горе), а комисията от 1895 г., Ив. Вазов през 1898 г. и Т. Иванчев през 1899 г. възприемат изкуственото синтактично възрожденско правило;

з) при прилагателните имена в м. р., ед. ч. се възприема съобразно с положението в живия език член -ият, -ия, а не -ий както е у Дринов;

и) звучната съгласна з в представките се пише винаги з, независимо от изговора, например изток, възторг и пр.;

й) отглаголните съществителни от народния език се пишат с -не, а не с -нье (както е било у М. Дринов и у някоя възрожденци);

к) двойните съгласни в чужди думи се предават на български с една буква, например клас, програма, Русия.

Този правопис, наречен Иванчевски (също и Дриновско-Иванчевски), слага край на правописните спорове от последното десетилетие на миналия век. Изграден върху сравнително умерена историческа основа и държащ сметка за някои налагащи се в практиката по-приемливи положения и тенденции (като например преобладаване на а, я вместо ,  в глаголните окончания), той се оказва приемлив за по-широките среди по онова време и се налага задълго в писмената ни практика, оставайки в сила до 1921 г., а възстановен с някои поправки през 1923 г , беше отменен едва през 1945 г. с нашия деветосептемврийскй правопис.

Несъгласие с правописа на Иванчев е изявил литературният кръг около сп. „Мисъл”, начело с П. П. С л а в е й к о в. Съчиненията на този наш поет започват около 1910 г. да се печатат с някои отклонения от Иванчевия правопис:

а) запазване на юсовете в глаголни окончания под ударение (унест, но дйдат, шумт, но хврлят);

б) замяна на  в корените на думите с ъ (път, съдбина);

в) замяна на  с я и е (вяра — верен);

г) запазване на ъ и ь в края на думите.

* **

След Първата световна война, когато в нашия държавен и политически живот излязоха на преден план нови обществени сили, някои положения от Иванчевия правопис бяха основателно преценени като остарели, неоправдани нито от обществено, нито от научно гледище. През 1921 г. министърът на просветата С т. О м а р ч е в с к и  от кабинета на Ал. Стамболийски, след допитване до малка комисия, в която са участвували главно Б. Цонев, А. Т.-Балан и Ст. Младенов, предприе опростяване на правописа чрез отстраняване на някои трудни за усвояване от широките народни маси и немотивирани от съвременното състояние на езика положения и правила. В резултат на своя и правителствена преценка на направените от комисията препоръки Ст. Омарчевски издаде през 1921 г. „Уптване за общ правопис”, което съдържа следните главни положения:

а) изоставяне на буквите ъ и ь от азбуката (отпадане в края на думите и заместване с други букви в други положения);

б) означаване на звук ъ чрез буква  без оглед на историческия произход на звука, например мх, стб. мъхъ, мка, стб. мка, прво, стб. прьво, вятр, стб. втръ;

в) изоставяне на буквата  от азбуката и заместване чрез я и е според книжовното произношение (вяра, верен, уверявам);

г) замяна на ь с я в членни форми (конят, учителят вместо иванчевските коньт, учительт);

д) замяна на ь като знак за мекост пред о чрез й, например Ботйо, Колйо, Гйоте;

е) въвеждане на фонетично („евфонично”, благозвучно) правило за употреба на пълен и кратък член при имената от мъжки род: пълен член пред думи, които започват с гласна (за избягване на зева), а кратък член пред думи, които започват със съгласна, например човека дойде, ловецът уби орела, българският език, българския народ.

Правописът на Омарчевски бе посрещнат неприязнено от по-консервативно настроените среди и от политическите противници на БЗНС. Между тези среди се ширеше фанатично убеждение, че буквите  и , както и краесловните ерове трябва да се запазят като „символи на българщината”. Тези среди не оценяваха демократичната страна на правописната реформа на БЗНС и нейното значение за по-добрата грамотност на народните маси. Недоволство срещаше и задържането на буква  за единно означаване на гласната ъ, което наистина не беше сполучливо решение.

* * *

След реакционния деветоюнски преврат на А л. Ц а н к о в  през 1923 г. бе назначена незабавно нова правописна комисия, начело с проф. Л. Милетич, по препоръка на която бе установен следният правопис:

а) възстановява се буквата  в корени на думи и техни производни, в които има двойно произношение, т. е. редуване на я и е, например брг, прибржен; голм, голми, голмя се; грх, грша; дл, для и пр. Думи, в чиито корени и техни производни не се среща книжовен изговор я, а само е, се пишат с е, а не с , както е било по официалния правопис до 1921 г., например беда, бедствие, бедя; вреда, вреден, вредя; реч, речник, река; стрела, стрелям; съвет, съветвам, съвещавам и пр.;

б) възстановяване на ъ в края на думите и на етимологичното му място в думите, например мъхъ, дъно; също и при членуване: градъ — градътъ, човекъ — човекътъ;

в) възстановяване на ь в края на думите, както и като знак за мекост в думите и при членуване, например Кольо, Цоньо, актьоръ, синьо; конь — коньтъ, учитель — учительтъ, радость — радостьта;

г) буква  остава да се употребява на етимологичното си място, например дб, рка, втре, вже, тга и пр.;

д) възстановява се синтактичното правило за употреба на пълния и краткия член в м. р., ед. ч., например столът се обърна, но подай ми стола, седни на стола.

Разликата между правописа на Цанков и правописа на Иванчев от 1899 г. е само при употребата на буквата , която в правописа на Иванчев се употребява винаги на етимологичното си място, а в правописа на Цанков е ограничена в случаи, където има редуване на изговор я и е.

С въвеждането на правописа на Цанков правописните разногласия не бяха прекратени. Левият печат продължаваше да си служи с правописа на Омарчевски (за да пресече тази практика, Цачков утвърди, т. е. направи задължителен, със закон своя правопис през 1928 г.), а част от нашите езиковеди — А. Т.-Балан, Б. Цонев — водеха борба за прилагане на така наречения академичен правопис, препоръчан през 1922 г. от Историко-филоложкия клон на БАН, но отхвърлен от общото събрание на Академията поради отрицателното отношение на представителите на другите науки. „А к а д е м и ч н и я т” правопис заменяше  с я и е,  с ъ и изхвърляше еровете в края на думите. Малко по-късно, през 1924 г., Историко-филоложкият клон на БАН се изказа за запазване на краесловните ерове. През 1936 г. министърът на просветата Н. П. Н и к о л а е в  назначи комисия от филолози, на която бе възложено да внесе необходимите уяснения в правописа, като същевременно поправи допуснатите в него неточности и отстрани всички неустановености. Поради появилите се разногласия между членовете на комисията нейната работа не даде конкретни резултати.

* * *

След народното Деветосептемврийско въстание през 1944 г, нашата отечественофронтовска власт не можеше да не вземе мерки за нова правописна реформа, за да бъде установен един научно издържан и обществено по-добре мотивиран правопис. Наскоро след 9 септември бе назначена голяма комисия от езиковеди и писатели. Едновременно с обсъждането в комисията въпросите се обсъждаха и в печата. В резултат на работата на комисията и публичното обсъждане на въпросите бе извършена правописна реформа със специална наредба-закон, публикувана в Държавен вестник от 27. II. 1945 г. Основните положения на тази реформа са следните:

а) буква  се изхвърля от употреба и се заменя с я или е според книжовното произношение;

б) буква  се изхвърля от употреба и се замества с ъ;

в) буква ъ не се пише в края на думите, където тя няма звукова стойност;

г) буква ь не се пише в края на думите, но остава за означаване на мекост пред о (Кольо, актьор);

д) остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при имената от м. р., ед. ч.

С премахването на буква  и въвеждането на фонетично означаване на нейния изговор с я и е се внесе опростяване на правописа и възможност за по-широко усвояване на книжовния изговор.

С премахването на буква  и въвеждането на единно означаване на звук ъ с буква ъ нашият правопис стана по-добре съобразен със съвременното състояние на езика и по-лек за усвояване.

С премахването на безгласните букви ъ и ь в края на думите се постигна не само техническо, но и практическо опростяване, тъй като стана излишно да се учат формални правила за разграничаване употребата на двете букви в края на думите.

Правописната комисия предлагаше да се употребяват свободно двете форми на члена в м. р., ед. ч. (пълен и кратък член). Министерският съвет обаче не възприе това предложение и запази старото синтактично правило, доста трудно за прилагане.

Правописната комисия от 1944 г. даде решение или насока за решаване и на други правописно-езикови въпроси (незадължителност на някои остарели форми, например винителен падеж при лични имена от мъжки род, уточняване на правописа на редица думи). Внесоха се известни опростявания и уточнявания и в правописа на сложни думи, на главни букви, както и в употребата на препинателни знаци.

Нашият съвременен деветосептемврийски правопис съвпада в основните си положения с проекта на Историко-филоложкия клон на БАН от 1922 г. Главното му отличие от правописа на Ст. Омарчевски е в начина на предаване на гласната ъ — чрез буква ъ. Близък прототип на съвременния правопис по-далеч в миналото намираме в проекта на К. Величков от 1895 г.

В обобщение на направения преглед може да се изтъкне, че българският правопис постепенно е еволюирал, като се е освобождавал от влиянието на остарялата традиция и се е съобразявал със съвременния книжовен изговор. В миналото прилагането на фонетичния принцип в българския правопис беше по-ограничено поради доста широкото прилагане на традиционно-историческия принцип, според който известни букви (, , ъ, ь) се употребявала редовно на историческите си места, както са били употребявани в старобългарски, без да е оправдано това от гледище на съвременния изговор. Всъщност историята на българския правопис е била борба за ограничаване на традиционния принцип, поддържан от по-консервативни и реакционни среди, в полза на фонетичния принцип, оформен своеобразно на българска почва, поддържан от по-прогресивни среди. Надмощието на фонетичния правописен принцип над традиционния е напълно оправдано при създаване на една нова писменост, каквато е нашата съвременна писменост, изградена на народна езикова основа през Възраждането и след Освобождението.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]