4. ГРАФИКА И ПРАВОПИС

Правописният въпрос през Възраждането
 

До средата на XIX в. — времето на борба за основа на книжовния език — вниманието на нашите книжовници още не е насочено специално към въпроса за правописа. Разбира се, те се сблъскват и с правописния въпрос, който възниква при всяка писмена дейност, но без да поставят въпроса теоретически, се водят по писмената традиция на черковнославянски и отчасти на руски език. Така например те си служат (с много непоследователности) с традиционната азбучна система и запазват букви като ы, , , , , ъ, ь и др. на традиционните им места, запазват етимологическата стойност на звучни и беззвучни съгласни в зависима позиция (град, а не гратъ или грат, приказка, а не прикаска). Те търсят по различни пътища разрешение на въпроса, как да се означат някои чисто български звукови особености и морфеми, за които черковнославянската графика не е разполагала със знаков материал или с писмена традиция, например мука, мка, мка; перво, прво, прво и пр., глава та, глава-та, главата и пр. В изданията, печатани с черковнославянски шрифт, се спазват различните знакове за ударения и придихания, въпреки че те нямат никаква фонетична стойност (това се наблюдава и в Рибния буквар на П. Берон и показва нагледно, че въпросът за графиката и правописа може да получи отделно разрешение от въпроса за традиционността или народността на езика). От друга страна, в „Аритметиката” на Хр. Павлович, напечатана с „гражданска” азбука (1833 ) е направен опит да се пише без ерове в края на думите (по-сетне авторът се връща към общата практика). Той е имал схващане, че трябва да се изостави буква ы и изобщо различните знакове за звук и (и, ы, i, ) да се заменят само с един — i, обаче не се е решил да приложи на практика това схващане. През 1836 г. В. Априлов изказва схващане за радикално опростяване на азбуката, обаче и той не се решава да си служи на практика с такава съществено реформирана азбука.

Правописният въпрос възниква като специфичен въпрос през 50-те години, когато се установява народната и по-конкретно — източнобългарската основа на книжовния език. Тогава се налага с пълна сила въпросът за употребата и звуковата стойност на , за употребата на ъ и , за означаването на заместниците на старите (сонантни) р, л, за означаването на членните форми, за писането на някои новобългарски окончания. По това време вече са станали известни на нашите книжовници и звуковите, и графическите особености на истинския старобългарски език, така че се поставя въпросът за съобразяване с истинската старобългарска, а не с черковнославянската традиция. При тези обстоятелства се оформят първоначално две правописни школи (всъщност те не са чисто правописни, а вземат отношение и към редица фонетични и морфологични въпроси на книжовния език).

Двете школи — Пловдивска и Търновска — споделят следните общи особености:

а) запазват буквите  и ы на традиционните им места (вра, рыба); запазват по черковнославянски и руски образец буква i вместо и пред гласна — мннiе, перiодъ);

б) употребяват буква  наред с ъ за означаване на гласна ъ в зависимост от произхода на гласната (мка, мъх, плет, плетт, зна, знат;

в) запазват ъ и ь в края на думите (мъхъ, конь, рчь);

г) запазват традиционното писане на звучни и беззвучни съгласни (град, приказка).

Придържането към писмената традиция е било по онова време естествено явление, а връзката със старобългарската писменост е будела национална гордост у българите.

П л о в д и в с к а т а  правописна школа, с най-видни представители Найден Геров и Йоаким Груев, се стреми да запази в редица отношения старобългарската графика при писане на съвременните български думи и форми. По-важни особености на тази школа са следните:

а) запазва се знакът на старобългарската малка носовка  на историческото си място (в изданията с граждански шрифт знакът  се предава чрез я: имя, десят, ся);

б) застъпниците на сонантните р, л се предават както в старобългарски чрез съчетания ръ, рь, лъ, ль (кръв, прьво, блъгарин, сльза);

в) след съгласни ч, ж, ш се употребяват гласни я, ю (чякай, чювство, жяба);

г) при имената на женски род на -а се прави, по примера на Ив. Богоров, в ед. ч. писмена разлика между именителен падеж на -а и винителен (косвен) на - (тази книга е нова; купих нов книг); също така при имената от мъжки род в мн. ч. — им. п. народи, вин. п. народы (докато в ж. р. има обща форма на -ы);

д) членът се отделя с чертица (дбъ-тъ, глава-та, глав-т, село-то, народи-ти, народы-ты, главы-ты);

е) членуваните прилагателни в м. р., ед. ч. завършват на -ый, -iй (Трбува да опознаем цлый живот на языка).

Пловдивската правописна школа се оформя в течение на десетина години и намира завършен израз в „Основа за блъгарск граматик” на Й. Груев през 1858 г. По-късно, след Освобождението, този правопис е приложен в„Рчникъ на блъгарскй язкъ” от Н. Геров, нещо, което днес затруднява значително използуването на този ценен речник.

Малко по-късно се оформя по-умерената  Т ъ р н о в с к а  школа с най-видни представители Н. Михайловски и Ив. Момчилов. Тя се противопоставя на Пловдивската школа със следните особености, чрез които се доближава до живия народен говор:

а) на мястото на старобългарската „малка” носовка  се пише е (име, десеть, се);

б) застъпниците на сонантните р, л в старобългарски се предават с ър/ръ, ьр/рь, ъл/лъ, ьл/ль с положение на еровата гласна спрямо р, л според съвременния източнобългарски изговор (кръв — кървав, прьв — пьрво, българин, сълза — сльзлив);

в) след съгласни ч, ж, ш се употребяват твърди гласни а, у (чакай, чувство, жаба);

г) при имената — съществителни от ж. р. на -а, се изоставя постепенно характерната за Ив. Богоров и за Пловдивската школа писмена разлика между именителния и винителния падеж (тази книга е нова, купих нова книга). Също и при имената от мъжки род в мн. ч. не се прави разлика между именителен и винителен падеж, а се използува общо окончание -ы (народы, както и жены);

д) членът постепенно започва да се пише слято с думите (дбът, главата, селото); в мн. ч. за мъжки и женски род членът е -т (дбовет, народыт, главыт);

е) членуваните прилагателни в м. р., ед. ч. завършват на -ыят, -iят, вин. падеж -ыя, -iя (новыят пояс, новыя пояс, синiят месал, синiя месал).

Търновската правописна школа намира завършен израз в „Граматика за новобългарския езнк” от Ив. Момчилов (1868). Скоро тази школа почва да взема връх над Пловдивската, понеже е сравнително по-добре съобразена със съвременното състояние на езика.

Това се забелязва например в цариградския български печат, представен в края на 60-те години чрез вестниците „Турция” (ред. Н. Генович), „Македония” (ред. П. Р. Славейков), „Право” (ред. Ив. Найденов), в които се очертава една сравнително единна правописна система с превес на Търновската школа. Най-консервативен по отношение на правописа е Славейковият вестник „Македония”.

* * *

През 70-те години (последните няколко години преди Освобождението) се забелязва по-нататъшно развитие на правописния въпрос, тъй като е имало какво да се подобрява и опростява в тази област.

Интересно е да се отбележи, че още през 1863 г. П. Р. С л а в е й к о в  прави опит в своя сатиричен вестник „Гайда” да пише известно време без ерове в края на думите. През 1870 г.  Н и к о л а  П ъ р в а н о в, ученик на сръбския филолог Джуро Даничич, издава “Извод из българска-та граматика”, където прилага доста своеобразен правопис, като изоставя краесловните ерове, въвежда буква i вместо й, замества буквите я, ю със съчетания iа, iу или ьа, ьу (таiа, коiато, учительа, учительу), въвежда йотувана гласна iе, съгласна џ (дж), а от друга страна, запазва три знака за гласна ъ вътре в думите (, ъ, ь), запазва и . Тази правописна практика остава без никакви последователи.

През есента на 1869 г. започва да излиза в Букурещ  К а р а в е л о в и я т  вестник „Свобода” със своя правописна система, която представя нов и важен етап в развоя на нашия правопис. В кратката си статия „За езикът”, поместена в бр. 16 на вестника, Каравелов изказва някои основни мисли, от които е изхождал при установяване на своята правописна система. „Трябва да пишем — казва той — с толкова букви, с колкото е потребно; нито с повече, нито с по-малко. За един звук не трябва да пишем три гласни букви (има се предвид случаят с букви и, i, ы за гласната и в съвременния език), защото туй не само че не докарва никаква полза за езика, а плаши децата с непотребни мъчнотии.” Тук личи и демократичното схващане, че правописът трябва да бъде по-достъпен за усвояване от по-широките среди.

По-важните особености на Каравеловия правопис са следните (някои от тях всъщност не са само правописни особености, а отразяват известни фонетични и морфологични особености на копривщенския говор):

а) буквите ы, i,  са изоставени; също и ,  (все още срещани по това време);

б) буква  се употребява последователно за означаване на звук ъ, независимо дали той произхожда от стара носовка или от стар ъ (мка, стб. мка; мхъ, стб. мъхъ). Звук ъ се означава с ъ или ь само в членни форми за мъжки род като народътъ, коньтъ);

в) съчетанията ър/ръ, ъл/лъ се пишат с , като най-често гласната стои пред плавната съгласна (прво, блгарин);

г) в окончанията на глаголите от I и II спрежение не се употребяват юсове (, ), а само а и (след гласна) я: чета, четат (а не чет, знат, ност или ност и пр.); зная, знаят, носа, носат (глаголите от II спр. имат винаги твърди окончания);

д) употребяват се местоименни форми ма, та, са;

е) някои категории съществителни от мъжки род и причастията на -л имат в множествено число окончание -е (овчаре, грабеже, ходеле, плеле);

ж) членът при съществителните от мъжки род в ед. ч. е винаги -тъ (т. е. не се среща „кратък” член -а, -я), а при прилагателните -иятъ (столътъ, учителятъ, добриятъ). В множествено число членът за мъжки и женски род е -те (овчарете, учителите, жените, добрите);

з) мекост на съгласните пред гласна о се означава с й (огнйове).

Що се отнася до краесловните ерове и до означаването на позиционно променените звучни и беззвучни съгласни, Каравелов следва установената вече традиция. Той запазва и гласната буква  (с известно своеобразие в употребата й в някои случаи). След ч, ж, ш Каравелов пише а, у, а не я, ю.

В правописната система на Каравелов намираме някои съществени положения, които са преминали и в нашия съвременен правопис. Главно внимание в това отношение заслужава принципът да се означава гласната ъ само с един знак въпреки различния й произход (от стб.  и ъ), както и писането на гласни букви а, я (а не , ) в глаголните окончания за сегашно време.

Правописната система на Каравелов е била изцяло възприета от Хр. Ботев и изобщо е била широко употребявана в емигрантския букурещки печат.

През 1870 г. започва да излиза в Браила „Периодическо списание” на Българското книжовно дружество, в което се очертава друга значителна правописна школа, тая на  М а р и н  Д р и н о в, по-консервативна от Каравеловата, но по напредничава от Търновската. Нейните положения са изложени от М. Дринов в известната му статия „За новобългарското азбуке”, напечатана в кн. 1 на списанието. Като запазва, както и Каравелов, установената традиция по отношение на употребата на краесловни ерове без звукова стойност, по отношение на етимологичното означаване на позиционно променените съгласни и по отношение на употребата на буква  (както и по отношение на употребата на твърди гласни а, у след ч, ж, ш), правописната система на М. Дринов се отличава със следните характерни особености:

а) буквите ы и i са изоставени (също и , );

б)  и ъ вътре в думите се запазват на етимологичното си място (мка, но мъх);

в) съчетанията ър/ръ, ъл/лъ се пишат според източнобългарския изговор (пръв — първо, гълча — глъчка);

г) в окончанията на глаголите от I и II спрежение се пишат юсове ,  (плет, плетт, зна, знат, нос; окончанията във II спр. са твърди);

д) употребяват се местоименни форми ме, те, се (като най-точни съответствия на старобългарските м, т, с);

е) при съществителните от мъжки род и причастията на -л окончанието в множествено число е -и (овчари, ходили, плели);

ж) употребява се само пълен член в мъжки род при съществителните (столът, учительт), а при прилагателните -ий (старий, целий); в множествено число за мъжки и женски род членът е -т (народит, женит, добрит).

Теоретически Дринов е смятал, че би трябвало да се изостави буквата щ и употребата на ъ в края на думите, но на практика не се е решил да пише по този начин.

Правописната система на Дринов е играла значителна роля след Освобождението и съдържа редица положения, които са влезли в нашата съвременна правописна система.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]