3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ
Морфологични въпроси
Разказвателните наклонения в произведенията на Софроний Врачански
Разнообразното в жанрово отношение творчество на Софроний Врачански представя интересен материал за наблюдение върху употребата на разказвателните наклонения в един съвсем ранен етап от изграждането на нашия съвременен книжовен език. Тук са представени три основни случая от жанрово гледище: а) автобиографично повествуване; б) разказване на религиочни предания (случки от християнската култова традиция) в различни разказвателни планове; в) наченки на литературен разказ в две жанрови направления — повестта и баснята.
Ще разгледаме в общи линии характерните положения в тези три случая.
* * *
Най-близо до разказвателната практика на народната реч стои автобиографичното произведение на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония” (ръкопис от 1805 г.). Тук имаме делови разказ за фактически преживелици, случки и събития, в които се проявяват последователно основните закономерности при употреба на разказвателните наклонения (изявително и преизказно) в народната реч.
Основна роля в разказа на Софроний играе изявителното наклонение, тъй като авторът разказва за случки и събития, преживени и възприети лично от него. Ето някои примери [1]:
„Останах аз без отца и без матери. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и придаде мя на занаят. И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя наскоро един сас другии. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци негови да поида на Цариград наместо сина его, да собирем що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичаи. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна, у един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И пойдохме на скелята да проминем сас ладия” (119).Всеки път обаче, когато Софроний трябва да спомене или да каже нещо за ненаблюдавани от него и предадени по думите на други лица факти и случки, той прибягва към формите на преизказното наклонение, например:„И тамо мало някой ден поседях, прииде вест, како иди на Враца Алю паша сас пятнадесят хиляда войска. Нощем приидоша конакчии. И аз като чюх, востанах тая нощ на осм часа да бягам от Враца навон. Нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не наидохме никого” (142).
„И той ага п р а т и сина моего сас двадесят хиляди овци на урдиата и о с т а в и до седемстотин отбрани овни на село наши, та коги помине агата му от тамо, да ги продаде. И като п о м и н а, п р о д а д е г и, у з е ги ходжа Власию и Матей и п р е д а д о х а ги они на едного челзвека да пойде на Андрианополи, да ги продава на корбан-байрама турецкии. И како поишле до Фандакли, свадили ся тамо помежду си овчарете и убили едного из них. Фатил ги тамошниа султан и положил ги у затворка, и ониа овци усвоил. По тия дни изашел бил от Андрианополи бостанджи-баши да пази клисурите, да не бягат турци от войската, и предал султану ония затворници на бостанджи-баши, а нии от това никоя вест н е и м а х м и” (127 — 128).Това едновременно използуване на формите на двете наклонения в зависимост от отношението на разказвача към отделните моменти придава специфичен за българския език релеф и голяма естественост на разказа.И п р и и д е ми писмо от Враца, како убил Капитан паша Алю пашу на Рахову, и войската му са разнесла, и на Враца приишел другии, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископиа праздна и Исуф паша добр человек, ами да си дойдеш на епископиата. Ала б е ш е сняг глубок, зима люта, десят часа ест от тамо, едвам за три дни п о й д о х м е. И на Враца седях колко десят дни мирно. После п р и и д о ш а у Враца десят байраци арнаути. И като н е и м а ш е праздни хижи за конаци, н а п о л н и х а епископиата колко петнадесяг души да седят тамо, аз да ги храня. А удая и м а ш е токму една; и м а ш е и друга, ала я б я х а р а з с и п а л и турци. Време зимное, студ голям, почто испрвен не било епископиа, ами бил метох церковнии за калугери, да падат тамо. Ала докле наиду време да побегна от них, колико л’жи не п о л о ж и х м е. ... П о б е г н а х при татар-ааси . . .” (143).
„Понеже у Болгариа не има философское учение на славянския язик, н а ч е н а х да учим по греческии язик и и з у ч и х октоих. Като н а ч е н а псалтир, п р и и д е вест, како са преставил отец мси на Цариград от чумата в лето 1750” (118—119).
Софроний има усет за употребата на изявително наклонение и в случаи, когато е бил само съвременник, а не пряк наблюдател на някои по-основни моменти от събитията, например:
„И почена са пак третое маисере на Видин, ала отдалеко седяха. На Плевен седяше Пляса паша сас 15 хиляди арнаути; а на Берковица седеше Гюрджи паша, сас толикова войска, а от Влашка земя Муруз бей сас Ибраил Назари и Аидин паша, сас толикова войска . . . Манаф Ибрахим, сас две хиляди карджалии, он порази Пляса паша и узе му все уред, що имаше и пренесе все у Видин. А Пляса паша побегна где очи видяша, и призедоша от войската му на Видин до хиляда души, и даде им Пазванджиа по един хляб, и распади ги. А другии карджалиа, Филибели Кара Мустафа, он бастиса нощем Гюрджи паша и узе му все уред ...” (151-152)В съвсем редки случаи може да се забележи употреба на единични изявителни форми вместо преизказни и обратно, например:
„Аз, грешнии в чловецех, родих ся (вместо родил съм се) в село Котел от отца Владислава, а от матери Мариа, и п о л о ж и л и первое имя мое Стойко. И като с’м бил три лета, п р е с т а в и л а с я мати моя и отец мои п о я л другую жену, що беше люта и завистлива, и родил (вместо роди) сас нея мужеское дете, и токмо свое дете г л е д а ш е, а мене все о т р и т в а ш е” (118).Първият случай може да се обясни с черковнославянско влияние, а вторият с несъзнателно влияние от предшествуващата форма поял (поял другую жену ... и родил сас нея мужеское дете).
* * *
В словата, поместени главно в „Неделника” на Софроний от 1806 година, а също и в преводните разкази и Езоповите басни, влизащи във Втория видински сборник (ръкопис от 1802 г.), разказвалият материал има друг произход и характер. Твърде интересно положение намираме в „Неделника”, където евангелските случки и събития се представят в два успоредни плана: от една страна — в цитати от Евангелието (които впрочем са първите преведени на новобългарски език откъси от тази книга), а от друга страна — в „толкованията” на самия Софроний, следващи след тези цитати. В двата случая употребата на разказвателните наклонения е различна.
В цитатите от Евангелието събитията и случките от християнската религиозна история се предават най често и последователно с формите на изявителното наклонение, например:
„Во время оно прииде Исус на Иерихон. И ето некии муж, нарицаемии Закхеи, и той беше старей вамишем, и много богат беше” (88).По същия основен начин — с помощта на изявителните времена, при това с много по-голяма последователност — са предавали евангелския текст и всички други преводачи след Софроний, между които такива видни наши възрожденски книжовници и писатели като Неофит Рилски и Петко Славейков. Близостта между черковнославянския (както и среднобългарския) език, от една страна, и новобългарския, от друга, създава възможност аористните и имперфектните форми от оригинала да се отъждествяват с аористните и имперфектните форми от изязителното наклонение в съвременния български език и така оригиналът да звучи като разказ в изявятелно наклонение. По силата на чувството, че преводачът има работа с разказ на друго, и то по-авторитетно от него лице, той не намира за оправдано да го замества като разказвач и да поставя разказа в своя лична разказвателна перспектива. Поради това преводачът приема аористните и имперфектните форми от черковнославянския оригинал като вече дадени и не си поставя въпроса, доколко те биха били мотивирани от фактическото отношение на самия разказвач-евангелист към предаваните случки и събития (от предисловието на Софроний към „Неделника” даже се вижда, че повечето от евангелските разкази не са могли да бъдат изградени въз основа на непосредно свидетелско отношение на отделните евангелисти към отделните религиозни събития). Авторитетът на традицията също е съдействувал за запазване на аористните и имперфектните форми от оригиналния текст. Така се заражда още от самото начало на съвременния книжовен език една характерна особеност на библейския стил в нашата литература.„И искаше да види кто ест, ала не можаше от народа, понеже на возраст мал бил, и предтекл ся и возлязал на ягодичницу, почто от там хочеше да помине Иисус. И като прииде на то място, погледна Исус и видя его, и рече ему . . .” (90).
„А митар издалече стояше, не хочеше ни очи свои на небо да вдигне, но биеше (ся) в перси свой и говоряше: „Боже, милостив буди мне грешному”. Истину говорю вам, како пойде митар в дом оправдан повече от фарисеа” (83).
Когато обаче Софроний говори в тълкувателната част на своите слова за същите евангелски събития, непосредно след всеки евангелски цитат, той вече се чувствува в позицията на преразказвач и се съобразява напълно с основната закономерност на съвременния български език — да преразказва с помощта на преизказното наклонение, например:
„Като отворил Господ сляпому очи, влязл у Ерихон града и искал да просвети и другии человеци. И безчетно народ ишел след него. С тоя народ и той Закхей бил . . . Той человек Закхей бил славен и много искусен бил да граби и да узема силом чуждеи вещи. Понеже не бил доволен на имение свое, но искал повише богат да стане, того ради станал началник вамишем, да собире помного имение” (89).Въпреки нередките отклонения, разграничаването между двата плана — планът на оригиналното чуждо повествуване, превеждано с формите на изявителното наклонение, и планът на собствения преразказ на Софроний, предаван чрез формите на преизказното наклонение — личи съвсем ясно. Отклоненията могат лесно да се обяснят с психологически причини — несъзнателно смесване между позицията на оригиналния разказвач и позицията на преводача и преразказвача, а също и несъзнателно влияние на форми от съседни или паралелни пасажи от двата плана.„И той Закхей като бил чуял Христовии преславнии чудеса, та желаял да види Иисуса, ала от множество народа не можил да види его, понеже возрастом мал бил. Ами како да исполни желание свое? Намислил да тражи високое място и тамо да возлезе и да види Иисуса . . . Погледнал Господ на Закхея с телесния очи свои, ала перво с божественная сила видял и познал Закхея как имал веру топлу и готов ест на послушание, и наскоро хоче да ся обарне от зло на добро. Того ради и позовал его отнапреди да улови, зам да не погуби его” (89, 90).
Така например третият от приведените на стр. 100 евангелски текстове при „тълкуванието” е предаден пак с изявително наклонение:
„Понеже митар, като не имаше у себе някоя добра работа, того ради не можеше да ся похвали като фарисеа. Но биеши в перси свои и ураняше серце свой и умилно ся моляше и думаше: „Боже, милостив буди мне грешному”. И тако со смирение свое найде милостиваго владику и благопослушливаго Бога” (83).Има случаи, когато и самият евангелски цитат е даден в преизказно наклонение (очевидно под влияние на живата закономерност на народната реч), например:
„И като видели другии вси, наченали да мъмрят и думали, како у грешнаго мужа поишел (Исус) да ся почини и да поседи у дом его” (91).В някои случаи двата вида разказвателни форми се смесват даже в едно и също изречение:
„Тогива востанал Закхей и рече ко Господу . . .” (91).Във втория цитат на стр. 100 само битовите подробности относно Закхей са дадени с преизказни форми („на возраст мал бил и предтекл ся и возлязал на ягодичницу”), а самото религиозно събитие е предадено с изявителни форми.
* * *
Третият случай в произведенията на Софроний Врачански, когато разказът има черти на свободно повествуване, се среща в “Митология Синтипа Философа”, Езопови басни и „Философския мудрости” (в ръкописния Втори видински сборник от 1802 г.).
В превода на разказа за Синтип философ преводачът си служи доста последователно с формите на изявителното наклонение, например:
„Имаше един цар на Персия на име Киро, що имаше седм жени, ала чеда не имаше и всякоги са моляше богу да го подари чадо. И спроти това многие молениг царское, чуя му бог молбата и подари го бог едно мужеское дете, ще го отхрани цар и педепса го прорасти го като едно древо избранное .. .” (стр. 50).Преводът на това повествователно произведение е направен от гръцки език, така че не може да се предполага някакво влияние от черковнославянските аористни и имперфектни форми, както при пасажите от Евангелието в Неделника. Доколкото в двата случая имаме работа с превод на текст, създаден вече от друг разказвач (бил той някой евангелист или автор като Мусо Персианин), би могло да се предполага, че начинът на превеждане на евангелските текстове чрез системата на аористно-имперфектните форми, който сигурно е бил практикуван от Софроний и в устните му проповеди дълго време преди написването на Неделника, е оказал влияние и при превода на литературния разказ. От друга страна, Софроний е могъл да почувствува и особената литературно-художествена природа в разказа за Синтип философ, както и предимството на изявителното наклонение в един такъв разказ, раздвижващ по-свободно и по-живо въображението.„Тия хорати като чу царева син от оная жена, много са разгневи. И толкова са много смете и той часа забрави заповедание философское, що му беше рекл — докле са не минат седем дни, да не излази глас из неговите уста, ами той час продума на жената и рече . . .” (52).
Езоповите басни са друг повествователен жанр, много близък до кратките народни приказки за животни. С това се обя:нява различният подход на Софроний към техния текст. С малки изключения Софроний започва превода на всяка басня с преизказни времена; след това обаче минава редовно към изявителни времена:
„Една ластовица седела на едно древо и пояла, а един дуган, като я в и д я, у ф а ти я да я изяде. А лястовицата д у м а ш е дугану ...” (58).В последния пример виждаме след преминаването към изявително наклонение (откасна, побегна) връщане пак към преизказното (думала) и след това повторно преминаване към изявително (предумваше).„Един волк угладнял и ходил да тражи ястие. С л у ч и са на едно място, та чу като п л а ч е ш е едно мало дете, а една баба му д у м а ш е . . .” (58).
„Една лясица у л о в и л а са у един капан за упашката си и о т к а с н а опаша си и п о б е г н а. И от срам какво да прави? Но думала на другите лясици и п р е д у м в а ш е ги да си откъснат и тие опашките . . .” (59).
По изключенче може да се срещне басня, издържана цялата в преизказно наклонение:
„Едно магари облякло ся в асланска кожа и ходило та плашило другите скотове и хочело да уплаши и лясицата, а тия му рекла: „Ала и аз хочех да се уплаша от тебе, да не бих чула като ревяше.” [2]Срещат се някои басни, предадени изцяло в изявително наклонение, например:
„Орел и лясица учиниха дружество и любов. Бе изречение между них да си строят гняздо един при другий близу и да живеят любезно ... И тако орелу вече направи си гнездото на едно високо древо и лясицата си направи легалото тамо близу у една хрялопа . . .” (56).Тъй като преводът на Езоповите басни, включен във Втория видински сборник на Софроний Врачански, е направен, както вече се изтъкна, от гръцки език, не може да се предполага влияние от глаголните разказвателни форми на оригинала. Близостта на Езоповите басни в жанрово и стилово отношение до народните приказки обяснява добре започването на всяка басня (с малки изключения) с форми от преизказно наклонение. Странен е обаче редовният преход след това към изявително наклонение. Би могло да се предположи, че тук действува съзнанието, че все пак се превежда писмен, а не устен разказ, или че преводачът след започването на разказа се вживява по-силно в описваните случки и ги вижда по-ярко във въображението си. Разбира се, това е само психологическо обяснение. От гледище на езиковата правилност такъв преход, без да е отбелязана промяна в позицията на разказвача, не е оправдан. Затова и в по-сетнешните преводи на Езоповите басни у нас от П. Р. Славейков (1852), Ал. Балабанов (1923) и Т. Сарафов (1967) преизказното наклонение се употребява последователно.
Интересно е да се посочи, че и в други случаи, когато превежда откъси с характер на народно предание или близка до него, Софроний постъпва все по същия начин, т. е. започва откъса с преизказно наклонение, а след това минава към изявително. Така е например в разказите „Философския мудрости”, които също влизат в състава на Втория видински сборник:
„Някой игумен у един монастир бил много странолюбезен человек и камто сиромасите милостив; и колико д а в а ш е хляб и милостиня, толкова му бог по-више п р о в а ж д а ш е благочестие и на него, и на монастиря. Ала като у м р е он, стана другий игумен . . .” [3]Както се вижда от направения анализ, употребата на разказвателните наклонения в оригиналните и преводните произведения на Софроний Врачански показва интересни моменти, които са важни за генезиса и развитието на различните разказвателни стилове в нашия съвременен книжовен език.„И по случение, у един ден поишел един человек на тоя монастир, като на архиерейское подобие — таковий почтен муж. И перво, поишел при портаря и молил са да му подаде конак, почто н е з н а я ш е при кого другиго да иде. И портаря го п р и е м н а любезно, ала скришом. И п о ч е т е го колко беше возможен, и като п о я д о х а малко хляб, р е ч е му портаря . . .” (81).
„И още друго да ви скажем много полезно, каквото сказува Кедрен историк. Един епископ проповядвал евангелието по аравийская земля. И един арапин болярин приишел на вяра христианская и крещал го епископ ... И ония арапин, като чу това от епископа, що и м а ш е стока, все я п р о д а д е и р а з д а д е я по сироти и сиромаси . . .” (82—83).
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Всички примери се дават по изданието “Избрани творения” от Софроний Врачански, под редакцията из П. Динеков, София, 1946, 160 стр. Изданието е със значително осъвременена графика и правопис.
2. Н и ч е в, А. Софрониевият превод на Езоповите басни. ГСУ, Филологически факултет, т. LVII, 1, 1963, с. 91.
3. В р а ч а н с к и, С. Избрани съчинения, под редакцията на Л. Стоичкова. София, 1938, с. 81.