3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ
Морфологични въпроси
Разказвателните наклонения в повестите на първите белетристи (Л.
Каравелов, В. Друмев, Ил. Блъсков, Ив. Вазов)
Когато четем повестите „Българе от старо време” или „Маминото детенце” от Любен Каравелов, особено впечатление ни прави практиката на автора да си служи в своя разказ с преизказни глаголни форми:
„Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да ое усеги и сам, са истърсил пред Хаджи Генчовата къща.
— Ами как да вляза? Срам ма е да вляза. Не, тряба малко да похода по пътът; а после да вляза, помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре надолу. Дълго време той ходил назад, напред, дълго време гледал ту на врабците, които се ровиле из прахът, ту на гъските, които са поскале край реката. . . , — но пак са не решал да влезе.В това също време Хаджи Генчо гледал из прозорецът и наблюдал, като някой астроном: не играят ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето; а освен това, да види не е ли дошел и дядо Либен да са мири, както то бивало обикновенно сякога. И ето, когато той видял дяда Либена, то захванал да говори сам с себе си: „Ха-а-а-а! дошал е старият прангишин, и бои са да влезе!”. . . И Хаджи Генчо са скрил, за да го не види сърдитият старец. . .” [1]
„После тие благонравни изречения, с които са отричават почти сичките галени, отгоени и отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десният си крак в джебът на Ивана, хванал са за рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето са нищо, което неочаквало подобна бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал нищото за ръката и захапал го за палецът до толкова искусно, щото доволно голямо количество кръв влязла в устата му и почугуркала по брадата му. Чорбаджийката са пробудила.” [2]Тази особеност на Каравеловия начин на разказване се среща и в редица други негови повести. По-рано тя се е обяснявала като руско влияние [3] или едновременно като руско и сръбско влияние [4] защото тя прави Каравелзвич език външно да напомня тия езици, главно руския, където тая форма е единствена съществуваща за изказване на минало време. Това схващане изглежда на пръв поглед още по-естествено, като се вземе предвид, че Каравелов е прекарал в Русия и Сърбия доста дълго време и дори е публикувал, значителна част от своите повести първоначална на тия два езика а и влиянието, особено на руския език, се забелязва твърде ясно и в доста други отношения у него. Все пак такова обяснение трябва да се смята за прибързано и неговата „очевидност” не може да ни освободи от необходимостта да подложим на по-обстоен и задълбочен анализ творчеството на Каравелов откъм тая страна, за да си изясним по-добре употребата и службата на тая глаголна категория у него.
Употребата на тия глаголни форми в нашата белетристика преди Каравелов не е била ясно установена. В различните побългарявани повести безразборното смесване на глаголните времена за минало време не е рядко явление:
„И Цветана, срамежлива Цветана, погледнала младия момък; но светкавица из облак не се блъска и не изчезва така бързо както бързо се оборваха назем къкличените й очи, когато им се срещнаха погледите.Ясно е, че при това положение Каравелов е трябвало самостоятелно да се справя с въпроса за употребата на различните глаголни форми (за изявително и преизказно наклонение) в белетристиката си.— Аз бих желал, рекъл той майци й, дъщеря ти да не продава никому, а само мене да продава работата си. . .
Цветани у очи лъсна радост, която напусто искала да скрие; тя си гледала левия ръкав и щипала го с дясна ръка. . . „ [5]
„Невинната Янка, като чу тези думи, падна несвястна тамо дето седеше. След малко тя се свести и дойде малко на себеси, погледна около си за Алека, но едвам го зърна, като се изгубваше вече от пред очите й, затече се подир него и викаше с всичката си сила: „Любезни ми Алеко! тако ми Божието милосърдие почакай малко да ти кажа, че аз съм невинна. . . “И с това викане тичаше подире му, догде притъмняло.
На другия ден, като осъмнала, не знаяла какво да прави и на къде да иде. . .” [6]
* * *
В повестите на Л. Каравелов намираме два основни похвата на разказване:
1. Като разказвач се явява сам авторът, както е в повестите „Българе от старо време”, „Божко”, „На чужди гроб без сълзи плачат”, „Jе ли крива судбина”, „Из мртвог дома”, „Хаджи Ничо”, „Богатият сиромах”, “Отмъщение”, „После отмъщението”, „Тука му е краят”, „Маминото детенце”, „Извтнреден родолюбец”, „Прогресист”, „Децата не приличат на бащите си”, „Нено”, „Що е грех”, „Ще ли ми се върне” (вж. приведените по-горе примери).
2. Като разказвач се явява някое друго лице, кое го е непосреден участник или близък свидетел на разказваните случки, както е в повестите „Турски паша”, „Войвода”, „Слава”, „Сирото семейство”, „Дончо”, „Неда”, „Сока”, „Горка судбина”, „Наказао jе бог”, „Мъченик”, „Стоян”, „Главчо”, „Стана”. Ето пример от тоя начин на разказване:
„Преминаха три недели от Първановата среща с Хасана; ние женихме Продана и доведохме невястата и унакът из черкова, — аз бях девер, каго най-малак брат. Латинка в венчалното си рухо беше до толкова хубавица, щото не можеше човек да са не занесе, като я гледа, — ние сички ахнахме като я видяхме. . .... Тя не договорила своите думи, а извикала: „Хасан”.
Хасан излязал из р
жта, която била до толкова висока, щото Латинка не можала да го види до сега, и излязал страшни престрашни. Латинка са уплашила, прегърнала Продана и извикала: „Отбрани ма, Продане, отбрани ма! Боже, не давай ма в ръцете на тоя върколак! Боже, Боже, Продане не давай ма!” Продан станал, слабостта му преминала, и той горделиво очаквал да чуе, що ще да каже Хасан. . .
. . . Цял час са намирахме ние в такова страшно положение, щото ни един из нас не можеше да проговори нито една дума. Изведнаш са отвориха вратата и нашите селене внесоха Продана, Латинка и един ранен, ала още жив арнаутин. Роднини, съседи, приятели, с една дума, сичкото село дойде след умрелите и сичките плачеха горчиво. . .Взрем ли се в употребата на глаголните форми при тия два начина на разказване у Каравелов, ще забележим, че в случаите, когато се явява като разказвач самият автор, той си служи постоянно с глаголните форми за преизказване, докато в останалите случаи, когато се явява като разказвач друго лице, си служи с формите за пряко изказване, но употребява и форми за преизказване, когато говори за случки, на които не е бил непосреден свидетел.Раненият арнаутин, на когото никой до сега не обръщаше внимание, повика с ръка нашият селски поп и помоли го да чуе, що ще той да му прикаже. Поп Трено и други още няколко старца из нашето село обикалиха арнаутинът и попитаха го какво той иска да им прикаже. Арнаутинът захвана така: . . . (Следва пряк разказ за убийството на Продан и Латинка, което разказвачът — Войводата— предава по-горе, като си е послужил добре с форми за преизказване.” [7]
Такова съотношение на фактите не говори в полза на предположението за влияние от руски език у Каравелов. Тази последователност в употребата на глаголните форми показва, че авторът е долавял особеното значение на формите за преизказване.
От начина, по който Каравелов разказва, когато се явява сам като разказвач в повестите си, оставаме с впечатление, че той представя разказваните случки като че някак далечни за него самия, не наблюдавани от него непосредствено, а разказвани му първоначално от други лица. Ние не можем да се съмняваме, че по тоя път е възвикнала голяма част от творчеството и на мнозина други наши писатели, и все пак това обстоятелство не им пречи да си служат в разказа си с форми за пряко изказване, като да са наблюдавали сами в действителност всичко, което описват. Защото е естествено писател-творец да обгръща със своя вътрешен поглед (с въображението си) целия оня свят от образи и действия, който той създава като художествена иялост. При четенето на Каравеловите повести обаче ние оставаме с впечатление, че тук писателят се представя не в ролята на „автор”, а на преразказвач. За да се убедим в това, налага се да вникнем в нккои особености на Каравеловото творчество откъм идейна, психологична и композиционна страна.
1. Като писател Каравелов внася нова струя в българската литература — позитивизма. В това отношение той се явявя последовател на руския позитивизъм от 60-те години на миналия век, койго почива върху определена философско-обществена идеология. Заедно с руските позитивисти от онова време Каравелов вярва преди всичко в ценността и силата на знанието и затова поставя и на изкуството преди всичко познавателни задачи. „Изящната словесност — говори той в една своя статия — са цени толкова повече, колкото тя по дълбоко и по-вярно изображава животът; а после по поетическите виражения, по сладостта на езика и по богатството на изображенията. . . Такава изящна словесност, която не изображава животът какъвто е, а крие са под маска или са възноси до мъгливата фантазия, то тя остава проста нула, която никому не е потребна и твърде скоро умира. И така, действителният живот трябва да стане исключителни предмет на искуствата.” [8] Каравелов схваща доста едностранчиво въпроса за отношението между изкуство и действителност. Под понятието „вярно изобразяваче на живота” той разбира преди всичко точно предаване на истински случки, а изключва свободно построяване на правдоподобни сюжети с по-голямо участие на въображението. Затова Каравелов се стреми да ни внуши по различни начини в своите повести, че това, което разказва, е истина. Така например в началото на повестта „Извънреден родолюбец” той изрично съобщава, че е намислил да ни разкаже едно „действително произшествие”, а в други случаи се обръща направо към читателите, за да ги убеди, че говори за действителни неща [9]. В светлината на тия Каравелови схващания и похвати употребата на глаголните форми за преизказване (в повестите, където разказва самият автор) изглежда вече естествена. Поставяйки се само в ролята на преразказзач, а не на „автор”, той може по-силно да внушава на своите читатели, че предава истински случки, които са му били разказвани от по-близки до тях лица, а не са плод на неговото въображение. В тоя случай Каравелов не само че не се намира под някакво чуждо езиково влияние, но остава верен на една характерна особеност на българския език, като използува умело свързания с нея български начин за разказване на съобщени от други лица случки.
2. От друга страна, погледнато чисто психологически, практиката на Каравелов да си служч с глаголни форми за преизказване, когато води разказа сам се намира във вътрешно единство с практиката му в останалите глучаи да представя изложението на събитията като пряк разказ на особено, по-близко до тях лице. По средството на такова лице-разказвач се чувствува фактически и при употребата на формите за преизказване, само че в такъв случай тоя първоначален разказвач не се представя пред нас като физическо лице, а се предава или преизказва само неговият разказ. От това следва, че в основата на всички Каравелови повести лежи всъщност чуждият разказ, само че в едни случаи той ни се разкрива чрез композиционни средства (вмъкване на специален разказвач), а в други случаи — чрез граматични средства (употреба на специални глаголни форми за преизказване).
Ролята на чуждия разказ като основа на Каравеловото творчество се доказва и от някои други данни из развоя на автора като белетрист. Наистина процесът на възникването на отделните Каравелови повести не е спирал много вниманието на литературните историци и едва ли ще бъде вече възможно да се събере по-богат материал, за да се осветли по-пълно тоя процес, но все пак могат да се намерят известни указания, които да ни бъдат полезни в дадения случай. Така например характерно е, че между другия материал в Каравеловите „Записки за България и за българите” се намират и двата очерка „Просек в Шипка” и „Тановица”, които по композиция и техника напомнят твърде много повестите на писателя. И в двата очерка се предава разказ за действителни случки, приведен направо като пряка реч на лица, с които авторът се е срещал през време на своего пътуване, като се представя и обстановката, при която е възникнал самият разказ. Тази аналогия между повестите на Каравелов и тия очерци ни дава основание да виждаме в двата случая проява на един и същ в основата си творчески процес. В очерците чуждият разказ се явява като фактична основа на изложението, а не само като ефектен външен похват. Трябва да предполагаме, че и самите повести на Каравелов са възникнали, поне в съществената си част, върху подобна фактична основа.
3. Заслужава особено внимание хронологичното съотношение между използуването на двата вида средства — композиционни и граматични — при предаване на чуждия разказ в Каравеловите повести. Ето хронологичния списък на появяването на повестите, с отбелязване на приложения във всяка от тях разказвателен похват (издадените първоначално на руски език повести се дават по реда им в сборника „Страницы из книги страданий болгарскаго племени”, Москва, 1868, понеже не се намериха данни за по-точната им хронология):
1. Турски паша (между 1862 —1868) — разказва друго лице.
2. Българи от старо време (между 1862—1868) — разказва авторът.
3. Божко (между 1862—1868) — разказва авторът [10].
4. Войвода (между 1862-1868) — разказва друго лице.
5. Слава (между 1862—1868) — разказва друго лице.
6. На чужди гроб без сълзи плачат (между 1862—1868) — разказва авторът.
7. Сирото семейство (между 1862—1868) — разказва друго лице.
8. Дончо (между 1862—1868) — разказва друго лице.
9. Неда (между 1862—1868) — разказва друго лице.
10. Jе ли крива судбина (1868) — разказва авторът.
11. Сока (1869) — разказва друго лице.
12. Горка судбина (1869) — разказва друго лице.
13. Наказао jе Бог (1870) — разказва друго лице.
14. Мъченик (1870) — разказва друго лице,
15. Хаджи Ничо (1870) — разказва авторът.
16. Из мртвог дома (1871) — разказва авторът.
17. Стоян (1871) — разказва друго лице.
18. Богатият сиромах (1872—1873) — разказва авторът.
19. Отмъщение (1873) — разказва авторът.
20. После отмъщението (1873) — разказва авторът.
21. Тука му е краят (1874) — разказва авторът.
22. Главчо (1874) — разказва друго лице.
23. Стана (1875) — разказва друго лице.
24. Маминото детенце (1875) — разказва авторът.
25. Извънреден родолюбец (1875) — разказва авторът.
26. Прогресист (1875) — разказва авторът.
27. Децата не приличат на бащите си (1876—1878) — разказва авторът.
28. Нено (1879) — разказва авторът.
29. Що е грех (1879) — разказва авторът.
30. Ще ли им се върне (1879) — разказва авторът.
От тоя хронологичен списък се вижда преди всичко, че първоначално в Каравеловите повести преобладава разказът на други лица, а по-сетне взема решително връх разказът на самия автор (даден чрез формите за преизказване). Как трябва да се тълкува това хронологично съотношение? — Първата група повести са писани предимно на руски и сръбски език, където чуждият разказ може да бъде предаден само с композиционни средства. Втората група повести са писани главно на български език. Ясно е, че тук авторът се е възползувал от възможността, която му дава българският езж, да представя чуждия разказ само чрез граматични средства. Личи си, че за него това е по-удобно, вероятно защото му позволява да опрости в известен смисъл композицията на повестите си, а освен това му дава и възможност да застъпва с по-голяма свобода и естественост публицистичния елемент, който е твърде съществен за него.
Важно е да се отбележи, че в повестите „Турски паша”, „Божко”, „Неда”, „Войвода” и „Мъченик” Каравелов поставя сюжета в една по-широка композиционна рамка, която обхваща с по-големи или по-малки подробности конкретните обстоятелства, при които възниква или се води разказът. При тази рамка авторът си служи било с форми за пряко изказване, било с форми за преизказване, според отношението си към онова, за което говори:
„. . . Като свърших работата си, то отидох в монастирът да вида черковата, защото някои си ма беше излъгал, че тя е направена преди пет столетия. Пред вратата ма срещна един старец, който чуваше монастирът, — а в това също време лееше свещи, клепеше, метеше, сечеше дърва и пр., — и попита ма кого търса. Аз не знаех що да му отговора, защото никого не познавах в манастирът, и за това му рекох без да помисла: игуменицата. Старецът повика една мъничка девойчица, която стоеше не далеч от нас и която беше опулила своите черчи като катран очици кам мене, и мереше ма от главата до петите, чегато тия черни очи искаха да видат добар ли съм за кукла.Характерно е, че повестите с такава външна композиционна рамка спадат към най-ранния период от творчеството на Каравелов.— Настасйо, заведи тоя човек при бабата, каза старецът. Момиченцето ма поведе по манастирът, и потропа на вратата на една из келиите.
— Влезте, са зачу глас из келията. . .Аз влязох. Пред мене стоеше една жена не по-стара от четиридесет годени, но която беше съхранила още своята хубост и младост: тая жена принадлежеше в числото на ония светли личности, у които душата е до толкова велика, щото тя сякога повелява на тялото и накарва го да живее по нейната воля, — тия личности мъчно остаряват. . .
Долго време ние говорихме се за такива неща, един питаше, а друга отговаряше.
— Ако ти са иска да зназш моият живот, каза тя; ако искаш да знаеш моите горчиви страдания, то земи тоя ръкопис. . . и когато мене не бъде на светът, то ти можеш ида го напечаташ.
Моята приятелница преди малко време се пресели в вечното царство, и аз са реших да издам нейните записки . . .” [11] (Следва самият дневник на игуменката.)
„ . . . Ех, момчета, момчета! тяшко и горчиво ми е на сърцето, когато припомна своите младя и зелени годиници и мойта бащина къщица, — сладко са живее под бащината керемида! А сега? — Сега, като чумав са скитам по чуждите краища и ниде не мога да намера топло и мирно кйошенце, ниде не мога да наклона тешката си глава и да кажа: „Сполай ти, Боже!” Ето вие хайдутувате с мене няколко години, избрахте ма за войвода, а и до сега не сте ма попитале: кой съм аз, чий съм син и защо съм избрал тоя занаят, — говорил старият войвода на своите момчета и другари.
— Разкажи, чичо Стоене, разскажи! извикала Стоянова дружина с един глас и обиколила своият юнак войвода, за да чуе неговите думи. Стоян посочил с пръста кам земята и казал на дружината си да седне и да слуша; а дружината му са наредила, като бройница, около огънят и възцарила са голяма тишина.
— Когато искате да знаете, кой съм аз и що съм испатил на този свят, то аз трябва да ви разскажа сичко ред по ред; а вие да слушате и да си запишете думите ми в главите, — казал Стоян и седнал между дружината си. Най напред той помислил малко, чегато искал да събере сичките свои мисли и премежди в главата, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно маничко чубученце, натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюнът с паленцът си, земал от огънят главня, запалил чубучето си и захванал да разсказва . . .” [12]
Те са всичко пет на брой и четири от тях влизат между първите му девет повести, писани в Русия. В стремежа си да изобразява по-пълно и по-естествено действителността Каравелов ни дава в тия повести по-грубо взети фрагменти от живота. В тях сюжетът се рисува заедно с къс от околната действителност, която му служи като конкретна основа. Скоро обаче Каравелов, воден от своята вярна художническа интуиция, опростява композиционно своите повести, като престава да се спира върху обстоятелствата, при които се води разказът, и дава направо развитието на сюжета от съответното лице-разказвач, за което ние научаваме само от подзаглавието („Горчива съдба. Р а з к а з о т е д н а н и ш л и й к а”, „Сирото семейство. Р а з к а з о т е д н а п л о в д и в к а”) или косвено от развоя на разказа. Ето как започва направо разказът на „нишлийката” в „Горчива съдба”:
„Ох, Боже, ти мой Боже, много години протекоха от как сам се родила на тоя бели свят, а не мога да кажа, че сам живяла — радостен ден слабо сам имала в животът си. Щом ми чукна на вратата четиринайсета лазарница, а мене веке и задомиха, в чужда къща отведоха. На свекърва трябва да се слугува, на мъж да шъташ, домакиня да бъдеш и къща да въртиш . . . “ [13]Тази последователност в развоя на Каравеловото творчество показва много убедително, че употребата на глаголните форми за преизказване в неговите повести се дължи на вътрешни, а не на външни причини. Интересно е да проследим как се е зародил конкретно най-напред тоя начин на разказване в творчеството на писателя. В първите повести, които Каравелов е напечатал на български език („Горчива съдба”, „Сирото семейство”, „Дончо”, „Мъченик”), разказът се води от други лица. Три от тия повести са преведени от руски и сръбски език, при което авторът несъмнено е имал случай често да се натъква на разнообразието и особеностите на българските глаголни форми в сравнение с руските и сръбските. Първите печатани на български език Каравелови повести, в които разказът се води от автора, са „Хаджи Ничо” (1870), „На чужди гроб без сълзи плачат” (1871) и „Българе от старо време” (1871). В „Хаджи Ничо” се рисува образът на едно действително лице от българската колония в Букурещ, което Каравелов не е познавал до идването си в Румъния. Животът и миналите дела на това лице той не е можел да познава като близък свидетел и затова трябва да се съгласим, че формите за преизказване, употребени в изложението на тази повест, са мотивирани от действителното отношение на автора към разказваните факти, а не са някакъв външен разказвателен маниер, усвоен под влияние на руския език. В повестта „На чужди гроб без сълзи плачат” имаме по-особен случай. Тук авторът говори за лица от Копривщица, които е познавал непосредно, без да е могъл да бъде близък свидетел на основните случки, за които се говори в повестта. Затова, когато говори за факти от по-общ характер, той употребява преки глаголни времена:
„Живееше в нашето село Танчо Галина; а тоя Танчо беше до толкова добар и кротак човек, щото са боеше и мухата да настъпи.— „А кажете ми вие, защо и за какво да я убиваме? казваше той: — и мухата е божие създание, и нея са иска да поживее на тоя хубав свят ...” Работеше той от утрента до вечерта, никога си не почиваше: ту копае в бостанът, ту оре на нивата, ту дърва сече, ту на жената си помага. Дал му беше господ хубава и гиздава женица; като капка от роса беше неговата Дона . . .” [14]Самият сюжет обаче е разказан с форми за преизказване:
„Веднаш Танчо излязал на улицата; а след няколко минути са върнал весел и радостен, — сърцето му иска да изскокне от радости . . .В обширните преки характеристики, които авторът прави на героите от „Българе от старо време”, се чувствува, че той говори за лица, които е познавал непосредно, макар да си служи предимно със сегашно историческо време, което може да се употребява и при пряко изказване, и при преизказване. Оправдано е да предполагаме, че известни подробности от развоя на случките в повестта са били непосредно познати на автора, щом единият от главните герои е бил негов рожден дядо. Това обаче не личи от глаголните форми. Трябва да предположим, че Каравелов се е постарал да въведе единство във формата на разказването. За нас е важно, че това единство се установява в полза на формите за преизказване, които отговарят по-добре на желанието на автора да ни внуши, че разказва действителни случки от живота, а не измислени истории. Оттук нататък тоя начин на разказване вече се установява като основен разказвателен похват в повестите на Каравелов.— Ех, Доне, казал Танчо, господ никога не оставя сиромасите — аз съм ти това хилядо пъти говорил ... Мене дават място, и твърде добро място. Аз трябва да пътувам след пет-шест деня.
— Кадя? .. . какво място? Кой ти дава място, Танчо? — попитала Дона .. .” [15]
* * *
В отделни единични случаи може да се срещне в някои повести неправилна замяна между глаголни форми за пряко изказване и за преизказване, но това са случайни грешки, допуснати поради неблагоприятните обстоятелства, при които е творил Каравелов. Такива грешки са например следните:
„... Поп Трено и други още няколко старца из нашето село обиколиха арнаутинът и попитаха го какво той иска да им прикаже. Арнаутинът захвана така: . . . После това Мемиш (арнаутинът) разсказвал (вместо разказа) как Латинка разсказала Продану за сънът си, как тя пяла и продължал (вместо продължи) . . .” [16]Навярно тия неправилно употребени форми се дължат на механично влияние от руския оригинал поради недоглеждане.
„Писала съм писмо след писмо на синат си и молила сам го да доде по-скоро при нас да настани работите . . . Ала ни едно писмо не сам добила от моето чедо, никъкав глас не сам можала да чуя.” [17]Тия неуместни глаголни форми също са се вмъкнали в превода под влияние на сръбския оригинал:
„Jа сам писала писмо за писмом сину и молила га, да што предоће . . . Али ни на jедно писмо ни сам добила одговора.” [18]
„Но да видехте Нича зиме, когато той курдисваше по снегът своите капане и скриваше са зъди вратата, за да наблюдава за действието на своите адски машини! Сърцето му са стесняло в гърдите, очите му блестеле, като у котка когато тя види някое врабче или някоя мишка, краката му са подкосявале и сичкото му тяло треперало . . .” [19]В тоя случай неправилната употреба на формите курдисваше и скриваше навярно стои във връзка с употребата на аналогичната форма видехте във функция на желателно наклонение в началото на изречението.
Остава да направим преценка и на художествената стойност на разглеждания начин на разказване у Каравелов. Сравнен с другите разказвателни похвати на същия автор, този похват се явява като положителна придобивка в тоя смисъл, че дава възможност на автора да съсредоточи вниманието си повече върху сюжета и да даде по-стегната и единна композиционна постройка на повестта. От друга страна, обаче, тоя похват съдържа и известни противохудожествени елементи. Преди всичко при този начин на повествуване страда живостта и непосредността на изложението, понеже се чувствува, че авторът не рисува нещо в и д е н о, а само възпроизвежда нещо ч у т о, което значи, че тука художникът възприема изобразяваната действителност не през своя непосреден поглед, а през погледа на първоначалния разказвач, който всъщност не е разказвал с художествена цел. Освен това в тоя случай изглежда неестествено точното възпроизвеждане на пряката реч на действуващите лица, особено при по-дълги изказвания. Впечатление на неестественост оставят също така и ония моменти, когато авторът говори за неща, за които не е вероятно да са му били разказвани от други лица, нито пък е могъл той сам да ги наблюдава, като например в следния случай:
„Старците излезле из стаята и оставиле младоженците сами; тие им дале воля да си поговорат между себе си, да са позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците излезле, то Павлин и Лила дълго време седели, гледале надолу и мълчеле: Павлин час-почас погледвал на своята бъдъща другарка с упоение; а Лила воздишала и кършила пръстите си. Най-после, Павлин, с голямо волнение и с растреперано сърце, рекал: „Какво искаш да ти купа за годежът, Лило? Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?”Авторите, които са се занимавали с езика на Каравелов, изтъкват, че с употребата на „единствената” форма за „минало неопределено време” в повестите на тоя писател се губи възможността за предаване на различни отсенки на „миналостта”. В действителност Каравелов съвсем не употребява само една-едннствена форма за минало време. Покрай форми като ходил, станал той си служи още и с форми ходил е, станал е и бил ходил, бил станал, които служат тъкмо за предаване на различни отсенки в рамките на общата категория „минало време”:— Каквото ти искаш, това и да купиш, казала тя . . .” [20]
„Дядо Либен пъшкал и брисал челото си, защото в това време той тамам си бил дошал из черкова и едвам успял да свали от главата си своята голяма овча шапка . . .Вярно е все пак, че в езика на Каравелов не се различава една важна отсянка при преизказване на миналите действия, а именно — разграничаването на минало несвършено от минало свършено време, но причината за това не е в самата употреба на формите на преизказнане, а в една особеност на копривщенския говор, който подобно на западнобългарските и на някои други съседни с тях източнобългарски говори не притежава минало деятелно несвършено причастие на -л, образувано от основата на минало несвършено време, каквото съществува в източнобългарските говори и в книжовния език: ходел, станел, покрай ходил, станал. Форми от типа на ходил и станал, образувани от основата на минало свършено време, означават у Каравелов не само минало свършено, но и минато несвършено време:Дядо Либен през своият живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и кръвави сълзи и извънредна радост . . . Той е бил и хайдутин и чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин.” [21]
„Гостите седнале и въцарило са мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал (вместо сучел) мустаките си; Хаджи Генчо държал коремът си с двете ръце, и говорил (вместо говорел), или, по-правилно да кажа, мукал своето любимо: „хъ-хъ-хъ!”. Тончо чистил (вместо чистел) ухото си...; а Янаки си чесал (вместо чешел) вратът.” [22]Със своята система от особени глаголни форми за преизказване българският език заема особено място между славянските и европейските езици. При употребата на тия форми в художественото творчество българските писатели имат да се справят със специфични задачи, които не съществуват за писателите на други народи. В това отношение измежду нашите писатели Каравелов върви по свой път. Не може да се каже, че от обективно художествена гледна точка тоя път е най-добрият. Важно е обаче, че Каравелов е съумял с твърде верен усет да използува по свой начин тази особеност на българския език, за да осъществи по-пълно на дело изискванията на своята позитивна естетика. В това отношение той стига до крайност, понеже чрез разглеждания начин на разказване свежда белетристиката към делово предаване на разкази за действителни случки.„—Ела мами, ела сине! Седни при мене.. . Аз ща му покажа как са бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ща кажа на баща ти да ти купи жълто поясче, говорила (вместо говорела) нежната майка, гладила (вместо гладела) по главата своето теле и клатила (вместо клатела) главата си.” [23]
„Нено влязал. Пред него са появила доволна живописна картинка. Пенка седяла на послана на земята рогозка и шила (вместо шиела) нещо си, а Петровица чесала (вместо чешела) вълна.” [24]
Несвидетелекият авторски разказ на Л. Каравелов не намира последователи в нашата литература. По интуитивен път и В. Друмев, и Ил. Блъсков, негови съвременници, са доловили, че употребата на изявителните времена придава по-голяма живост на разказа и съответствува по-добре на природата на художественото творчество. Ето примери от техните първи произведения:
„Когато Петър и Влади плачеха неутешно за големите си нещастия, плачът им се прекъсна от едно похлопване, което се раздаде на двора. Петър скочи уплашен от мястото си, сне от стената черните маски, тури една на себе си и, като подаде друга на Влади, каза му:— Скоро! . . . това е необикновено.
После се приближи до един сандък, извади от него две дълги дрехи, подаде една на Влади и сам навлече друга ...” [25]
„Докът старецът тъй приказваше, Станка изскокна от собътъ, доде край огнището и зе да стиква загасналите главни; в слабата светлина от пламъка тя съзря, че баща й е много умислен; румяното нейно младо лице побледня, като си науми, че сичко онова, що беше чула да казват дружките й, ще излезе наистина. Вратата се хлопнаха и Стоенчо влезе ...” [26]С излизането на великото Вазово произведение „Под игото” този начин на авторско разказване става положителна традиция в българската литература. Ето за нагледност и един цитат от „Под игото”:
„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.Интересно е накрая да отбележим, че по-късно Вазов изпада в противоположна крайност (в сравнение с Каравелов), като показва склонност да прави белетристика и в такъв случай, когато дава съобщения за действителни факти в своето мемоарно творчество. Ето как говори той чрез свойствените на белетристичното изложение форми за пряко изказване за въстаника Григор Божков в своите записки „Един кът от Стара планина”:Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на бааата, който, като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клинчето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта . ..
. . . Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора. Керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида...” [27]
„ . . . Когато Клисурското движение беше смазано от ордите на башибозуците, предвождани от кръвожадния Тосун-бея, Григор Бошков успя, с двоица още другари възстаници да избяга в Стара-планина. Там те се скитаха няколко деня, спяха под дъжда, криеха се из горите и се хранеха с трева. Изгубени в непознатите пустини на Стара-планила, обиколени от хиляди опасности, преследвани от потерите, които тогава се организуваха в турските села, тримата нещастни бедствуваха вече да умрат от слабост и глад, когато една заран съглеждат от тези височини места не чужди тям.Познаха, че се намират над Сопот, дето имаха свои приятели. Сладка искра от надежда изгря в техните сърдца. Вечерта те се спуснаха от Остро-бърдо, пренощуваха в бедната къща на една сиромахкиня на края, на заранта рано се прехвърлиха през високия зид на църковната ограда и се явиха пред бабата, която требеше и пазеше църквата.
Когато видя тези три момъка, облечени в страшни хайдушки дрехи, пожълтели от глад, почернели от тегло, бабата се уплаши.— Бабо! Мълчи! — казаха те. — Ние не сме лоши хора . . българи сме . . . помогни ни . . .” [28]
Творчеството на първите български белетристи представя една твърде
интересна страница от развоя на българския художествен стил и по-специално
един характерен момент от приложението на глаголните форми за преизказване
в художествения разказ.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Българе от старо време, Счинения
на Л. К а р а в е л о в ъ, подъ редакцията на З. Стоянов. Русее,
1886—8, т. II, с. 52—53. Правописът в цитатите е значително осъвременен.
2. Маминото детенце, Съчинения. ... 1886—8, VII, с. 14—15.
3. Х а д ж о в, И в. Маминото детенце. София, 1934, с. XXIX. Г. К о н с т а н т и н о в, Любен Каравелов, София, 1936, с. 150.
4. М и н к о в, Ц в. Любен Каравелов. София, 1937, с. 162.
5. Сирота Цв
тана,
побългарена от Й. Г р у е в; вж. Библ. “Българска книга”, VI, София, 1933,
с. 16—17.
6. Хубавчика Янка, преработена отъ П. Р. С л а в е й к о в ъ; в к. Библ „Българска книга”, VI, София, 1933, с. 42.
7. Войвода, Съчинения . . . 1886-8, II, с. 137-149.
8. В. Свобода, г. I, бр. 26 от 7. V. 1870.
9. Срв. Маминото детенце, Съчинения. . . 1886—8, II, с. 13.
10. В тази повест, неиздадена на български, авторът предава чутото от други лица (две жени), като вмъква и някои сведения от себе си.
11. Турски паша, Съчинения . . . 1836 — 8, III, с. 6 — 10.
12. Войвода, Съчинения . . . 1886—8. II, с. 129—130.
13. Съчинения . . . 1885-8, IV, с. 75.
14. Съчинения . . . 1886—8, III. с. 153—154.
15. Съчинения . . . 1886—8, III, с. 165.
16. Войвода. Съчинения, 1886—8, II, с. 148 — 149.
17. Горчива съдба. Съчинения, 1333—8, IV, с. 112.
18. К а р а в е л о в Љ у б е н, Српске приповетке. Београд, 1939, с. 148.
19. Хаджи Ничо. Съчинения, 1836—8, V. с. 11.
20. Българе от старо време. Съчинения . . .1886-8, II, с. 92
21. Българе от старо време. Съчинения . . . 1886-8, II, с. 30-37.
22. Българе от старо време. Съчинения . . . 1836—8, II. с. 84.
23. Маминото детенце. Съчинения . . . 1886—8, VII, с. 23.
24. Маминото детенце. Съчинения . . . 1836—8, VII, с. 64.
25. Д р у м е в, В. Нещастна фамилия. 1937, с. 24,
26. Б л ъ с к о в. Ил. Изгубена Станка. 1939, с. 32.
27. Под игото. 1922, ч. I, с. 9, 14.
28. Вазов, Ив. Избрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, VI. 1943, с. 33-39.