3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Морфологични въпроси

Разказвателните наклонения в историческото повествуване на Паисий Хилендарски и други възрожденци
 

В новобългарската в основата си реч на Паисиевата „История славеноболгарская” прозвучава за пръв път в нашите писмени паметници с пълна сила преизказното наклонение, това оригинално нововъведение в нашата глаголна система, възникнало при някои особени обстоятелства в историческата съдба на българския народ и неговия език. Може да се предполага, че по времето, когато у нас се развива дамаскинската книжнина (XVII —XVIII в.), преизказното наклонение е било вече установено в граматичната система и широко употребявано в народната реч, въпреки че в езика на дамаскините то прониква твърде рядко [1]. Появило се в нашия език не по-рано от XVI век [2], това наклонение е трябвало постепенно да преодолява в езиковата практика традиционната употреба на аориста и имперфекта, особено в някои по-специални случаи, като например в библейското (религиозното) повествуване, където наследените още от старобългарско време образци, запазени и в черковнославянския език, са действували силно консервативно.

В Паисиевата история преизказното наклонение е основна форма за предаване на несвидетелското повествуване. Това се вижда от самото начало и до края на историческото повествуване на Паисий за миналото на българския народ. Ето за пример някои пасажи:

„Он Телерик се противил царю грческому, защо била войска грческая ишла с корабли на Болгарию, но погибли бурею и влнением морским и паки на другое лето имали грци бран с болгари. Ега пришел цар по море и по Дунав и пришел до Варна, напало на него страх и ужас, тако сътворил мир с болгари” (21) [3].

„Паки поидем на првая повест како въстал Асен на грци и победил их и прогнал конечно от Болгариа. Егда слишали грци како поставили болгари себе ц(а)ра в Трново Асена, смели се от ужаса и събрала войнство много, поишли на Асена ц(а)ра. Не можел Асен одолети грком и преишел Дунав нъ Влахию с све войнство и събрал тамо мъного войнство, пък преишел Дунав и обратил се на грци, и било бран страшна” (37).

„В време Михаила царя Иконоборца бил Кирил и Методиа. Родили се у Солун град от отца именем Лъва сановита и богата и добродетелна чловека. Св(е)ти Методия стал воевода славенски или болгарски и научил се язик славенски. По десет лета оставил сан воински и въсприел чин монашески. Кирил свети бил по-млади брат Методиин, учил се послежде философия в Цариград ... и бил философ изреден и славен в Цариград и по съвета брата его Методия оставил мир и въсприял и он монашески чин и провождал свето житие” (67—68).

Тук употребата на преизказното наклонение не може да бъде обяснена по друг начин, освен чрез влиянието на народната реч. Това личи съвсем ясно и при сравнение на непосредно повлияните или заимствувани пасажи из произведенията на Цезар Бароний и Мавро Орбини (в първия от тези основни Паисиеви източници разказът се води по черковнославянски маниер с помощта на старите аористи и имперфекти, а във втория се срещат доста рядко отделни случаи на употреба на руското „прошедшее время”).
 
 

Вижда се, че аористните форми от текста на Ц. Бароний и М. Орбини са последователно заменени с българските народни преизказни форми у Паисий.

Както е вече обърнато внимание в нашата езикова литература, когато Паисий вплита в своя исторически разказ и някои лични биографични моменти, той разграничава съвсем последователно формите на преизказното и на изявителното наклонение [6], например:

„Тако и аз вам написах по реду известно за в(а)ш род и язик. Читайте и знайте да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское и много труд сътворих събирати от различни книги и истории дондеже събрах и съвкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию ради ваша полза и похвала” (5).

„Аз много книги и премного прочетох и взисках за много време прилежно и не возмогох никако обрести у много истории, рукописни и ща(м)би по малко и редко и в кратце обретает се. И некоя кратка историа некой Маврубир латинин преписал от гръчка историа за блгарски дарове, но весма кратко, едва се найде нихни имена и кой по коего царствувал. Сам туй Маврубир написал тако каж(а)т грци от завист и ненавист що имеяли на болгари, не писали храбрие поступки и славная деяния ц(а)рей и народа българскаго” (7—8).

„Аз, Паисиа йеромонах и проигумен Хилендарски, съвокупих и написах, от руски речи прости обратих на български прости речи и словенски. По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарскаго ... Аз зрех по многих книгах и историях ради болгари много известие написано; того ради въсприях труд много за две лета собирати по мало от много истории, и у Немска земля повече за то намерение ходих. Тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце за ц(а)ри, а за с(ве)ти никако не писал: латинин бил, не исповедует с(ве)тиих болгарски и сербски, кои просияли последи, от како се отделили латини от греци” (84— 85).

„В то време даяше Хилендар дан турком три хиляди гроша и задолжил са беше двадесет и седм хиляди гроша, и бе много смущение и несогласие братско” (85).

„И разорил 2 места, нарицаемие Мизии, що ги бил дал о(те)ц негов болгаром ради мир” (17).

„Узел въсе имене, что бил пленил Никифор от Крунов двор”(23).

„Симеон ц(а)р послал Александру: хощет ли стояти на они перви мир, що бил учинил с братом его Левом. Но Александр не приял с почестию посли Симеонови” (28).

* * *

Все пак на някои места, макар и в съвсем редки случаи, се забеляза като отклонение в историческото повествуване на Паисий употреба на единични аористно-изявителни вместо преизказни форми. Как могат да се обяснят тези случаи? Могат ли те да се вземат като свидетелство за някакво още колебливо положение в народната реч, или причините им трябва да се търсят в други обстоятелства в хода на историческия разказ на Паисий?

Прави впечатление, че в повечето такива случаи формата на аориста е черковнославянска, а не българска народна, например: изнемогоша, смириша се, падоша, преидоша, приведоша, бист, биша (народни форми в 3 л., мн ч. се срещат много по-рядко, например биха, нарекоха се). Това говори, че поначало в тези случаи трябва да се търси някакво въздействие от книжовните източници на Паисий, а не от народната реч. Но при какви обстоятелства е могло да проникне влияние от книжовните източници в речта на Паисий? Тук можем да разграничим три основни случая. На първо място можем да отбележим случаите, когато се споменават събития из религиозната история:

„Аз на то вократце ти скажу. От Адама до Давида и праведнаго Йоакима, Йосифа обручника колико биха праведни и с(ве)ти пророци патриарси, нарекоха се велики на земли и пред Бога. Не беше от них никой трговец или прехитр и грделив” (6—7).

„И сам Христос у дом простаго и нищетнаго Йосифа слезе и поживе” (7).

В други случаи изявителното наклонение се среща в изречения, които имат характер на цитати от изворите, които е използувал Паисий, макар и без ясно графическо оформление:

„Тако писали за Уалента в деяния его (:) Обезуми се Уаленг ц(а)р и пусти готи, преидоша Дунав и вселиша се в Тракию, последи от них побежден и сожежен бист” (13).

„Глаголет Теофан летописец (:) Егда убо болгари с великою силою на Кесара приидоша, извозил (преминаване към прекзказно наклонение) примирити се и обещал се на въсако лето дан давати им” (16).

„Маврубир пише (:) Муртагон прие кршение, а Барон пише (:) Болгарис, но е то имя по грчески Воргарос” (26).

„Пишет с(и)н его Йоан блажени (:) О(те)ц мой ц(а)р Асен все свое имание и съкровища простре и истощи на милостини нищим и цркавам” (39)

В трета група случаи аористните и имперфектните ферми в речта на Паисий се дължат на недоглеждане. Заедно с други някои архаични форми те са проникнали от текста на източниците и стоят съвсем немотивирано между редовно употребяваните форми на преизказното наклонение в Пансиевия разказ.

„Батоя крал блгарски, сътворив себе незабитна памет, учини себе даниками кесари римски и грчески Константина, сина Ираклиева, и Юстиниана вътораго.  И м а л  велика жалост крал Батоя при смрти, защо не  у м р е л  на войска.  К а я л  с е  и  г л а г о л а л ...” (17).

„Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих,  п о б е г н а л  в град Замориа и от туду прииде в Цариград под защищение ц(а)ря Копронима и  о т л о ж и л  почитание с(ве)тих икон, що бил почитал в Бо(л)гарию” (20).

,,И  д а л  о б е т, ако престанет они глад и смртоносие съвршено, да возпримет веру хр(ис)тиянскою и абие услишан бист. В мало време  п р е с т а л  они гнев б(о)жии, що бил на Ботария” (25).

„П о с л а л  папа римъски Николай два епископа из Рим Павла и Формоса и тако вес народ к с(ве)тому крщению приведоша и Формоса  п о с т а в и л и  архиепископа” (26).

„Внезапу изнемогоша, смириша се, падоша, погибоша, изчезоша” (3—4).

„Възможно в летописних и историях еврейских познати како многажди предаваше их в пленение и зап(у)стение и паки събираше и укреплаше их на ц(а)рство” (4).

„Он ги одолел и поробил их, прати ги ц(а)ру грческому Юстину, он ги разнел по Аморея и Армениа” (15).

„Тако сътворил мир с болгари, възврати ся в Цариград, но паки лета того месеца октомриа уразумел Копроним ц(а)р защо не стоял на миру Телерик” (21).

„Имеял три с(и)ни. Први стал крал Радослав и изгнал его брат его Владислав; он стал и представи се с миром” (45).

Нашата съвременна разказвателна практика относно исторически събития съвпада с практиката на Паисий Хилендарски. През време на Възраждането обаче тя не е била единна. Срещат се исторически съчинения с употреба на преизказно наклонение, но и такива с изявително наклонение. А има и произведения, в които се смесват двете наклонения.

Интересно е, че в издадения от Христаки Павлович през 1844 година „Царственик или история Болгарска”, който е преработка на Паисиевата история, преизказното наклонение, употребено от Паисий, е заменено с изявително, например:

„По Кардама воцари се Крун в лето господне 800. Он беше человек великодушен и благополучен во бранех. Он победи греците многу пъти и разшири Болгарската держава. Он собра славянете Панонски и нападнав на Франца, уби Борна в Далмацию и направи мир с царми западними” (26).

По примера на библейския начин на разказване, в често издаваните през Възраждането църковни истории преобладава употребата на форми за изявително наклонение (среща се и преизказно наклонение, например в „Священное цветообрание” от Ан. Кипиловски, 1825). Под влияние на тази практика се среща изявително наклонение и в исторически съчинения със светско съдържание. Така разказва, макар и с пропуски, и Добри Войников в своята „Кратка българска история” (1861):

„Симеоновото царувание е най-славната епоха в българскъ-тъ история. Той като истинно образован и учен чловек знаяше как да управлява Българскътъ държавъ . . . Заради това най-първо очисти всички противни духове на християнството, които ся потаяхъ в сърдцата на някои стари боляри, та с това направи по всичка България вредом да блесне евангелската светлина . . .” (85).

„От как вазлязал на Росийскиат престол Петар первий Алексеевич, настанала голямата епоха на нравственното и политическото преобразование и на славата росийска. Тойзи големиат монарх преобразовал государството си в сичките отношенията . . .” (132).

По същия начин постъпва много по-късно (1870) Д. В. Манчев в превода на „Съкратена всеобща история за сръдни училища”, където за граница между двата начина на разказване на историческите събития е. поставена 1820 година.

Има и случаи на безразборно смесване на двете разказвателни наклонения.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Срв. Д е м и н а, Е. И. Система прошедших времен в новоболгарских текстах XVII—XVIII веков. Ученые записки Института славяноведения АН СССР. XIX, Москва, 1960, с. 10—11.

2. Срв. М и р ч е в, К. Българският език през вековете. София, 1964. с. 51.

3. Цитатите от Паисиевата история тук се дават по изданието на Й. И в а н о в, История славеноболгарская, София, 1914 (графиката и правописът са осъвременени).

4. Срв. В е л ч е в, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 53.

5. Срв. П е н е в, Б. История на новата българска литература, т. II. София, 1932, с. 271—272.

6. Вж. П о п о в а, В. Някои езикови особености на Паисиевото повествуване. — Б ъ л г а р с к и  е з и к  и  л и т е р а т у р а, V, 1962, кн. 4, 19—20.