3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ
Лексикални и словообразователни въпроси
Изграждане на езиковедската терминология
Състоянието и развитието на езиковедската терминология е преди всичко отражение на състоянието и развитието на самата езиковедска наука. От друга страна, развитието на терминологията зависи и от умението на специалистите да се съобразяват с нейните специфични особености като особен вид лексика. В дадена терминологична система могат да се намерят несъвършенства (непълноти, неудобства на някои термини от едно или друго гледище и пр.), които се обясняват не толкова със състоянието на науката, колкото с неправилното отношение на специалистите от един или друг период към някои специфични страни на терминологията.
Грижите за правилно развитие на терминологията са важно условие не само за по-правилното и по-бързото развитие на науката, но и за нейното по-успешно разпространение и популяризиране всред широките обществени среди.
Езиковедската (лингвистичната) терминология в повечето езици, в това число и в българския, се е развивала без достатъчно системни грижи. За да се осигури възможност за правилно по-нататъшно развитие в рамките на един отделен език, както и в кръга на група езици, нужно е да се проучи добре съвременното положение на нещата. Що се отнася до вече съществуващата терминология, възможността за изменения в нея е значително ограничена по редица причини.
Върху развитието на българската граматична терминология са правени малко проучвания. По-системен характер има единствено работата на Манол Иванов „По историята на нашата граматическа терминология”. [1] Тя се отнася обаче до едно по това време недостатъчно развито състояние на нашата терминология, която в течение на изтеклия след това половин век е продължила да се развива и обогатява.
Изграждането на съвременната българска граматическа терминология е започнало през 30-те години на миналия век върху основата на традиционната черковнославянска и руска терминология. Първите граматически термини се срещат в Рибния буквар на П. Берон [2] (1824). Това са познатите от черковнославянската граматика термини: име, прилагателно, член, местоимение, глагол, предлог, наречие. По-сетне, в граматическите ръководства на Неофит Рилски [3], Христаки Павлович [4], Иван Богоров [5], Йоаким Груев [6] и редица други, с началната разработка на граматическите въпроси се установява един основен фонд от термини (въпреки значителните различия в областта на по-специалните за българския език и неизяснени още тогава явления). Така се установяват названията на частите на речта и на някои по-основни и ясни граматически категории: съществително (име) прилагателно (име), числително (име), местоимение, глагол, наречие, предлог, съюз, междуметие, причастие; собствени и нарицателна имена, единствено и множествено число, падеж, член, залог (действителен и страдателен); възвратен глагол, наклонение (изявително, повелително и др.), изменяеми и неизменяеми думи, корен, окончание, склонение, спрежение, сказуемо, определение, допълнение, гласна, и съгласна, ударение и др.
Названията на повечето от частите на речта са възникнали още през XIV—XV в. в средновековната българска литература — в превода на съчинението „За осемте части на речта” от гръцки език: име, реч (глагол), причастие, член, местоимение, предлог, приречие (и наречие), съюз. Старобългарската дума глагол — етимологически свързана с глас — се е употребявала първоначално в по-общо значение — дума, и едва по-късно (у М. Смотрицки) се установява съвременното й терминологично значение. Тези термини, възникнали в далечната старина на българска почва, биват възвърнати чрез посредничеството на черковнославянската традиция в съвременната българска граматична терминология. Древна традиция имат и някои други граматически названия, като например названието буква, зарегистрирано у Черноризец Храбър (Х в.), наред с писмо.
По строеж и употреба голяма част от основния фонд на нашите граматични термини са прилагателни имена (често субстантивирани) главно с наставка -телен, например съществително (име), прилагателно (име), нарицателно, действителен, страдателен, изявително, повелително; гласна, съгласна и др. Срещат се също така сегашни страдателни причастия (сказуемо, изменяеми и неизменяеми думи) и отглаголни съществителни от архаичния тип на -ние: наклонение, окончание, склонение, спрежение, определение, допълнение, ударение, както и други отвлечени съществителни на -ие, също архаичен тип: местоимение, наречие, междуметие, причастие. Прави впечатление, че голяма част от отглаголните съществителни са употребени метонимично: по същина те са названия на функции, а се използуват като названия на езиковите форми — носители на тези функции (срв. окончание, определение, допълнение, ударение и др.). По-слабо е застъпен словообразувателният тип представка + корен: предлог, залог, съюз.
Някои от тези термини са неясни или неточно мотивирани по строеж и по вътрешен смисъл от гледище на съвременния български език, например глагол, причастие, деепричастие, действителен залог. Среща се несъгласуваност между отделни термини, например покрай глагол имаме наречие (на-реч-ие от по-старото название на глагола — реч, вж. по-горе). Една част от тези термини са недостатъчно пригодни за образуване на нови производни думи от тях, например от съществително и прилагателно не могат да се образуват нови прилагателни или отвлечени съществителни (както например от глагол — глаголен, глаголност), затова става нужда днес в научната литература да се употребяват латински форми субстантивен, адективен, субстантивация, адективация и др.
През време на Възраждането са проникнали отчасти от гръцки, но главно от руската граматична литература, и някои по-основни термини от международен характер: граматика (употребена, навярно по силата на по-стара традиция у нас, и в историята на Паисий, 1762 г.), етимология, фонетика, морфология, синтаксис и др.
За по-особените в българския език категории нашите първи граматици си служат с доста разнообразна терминология, нещо, което се обяснява с отсъствието на традиция, с неустановеността на книжовния език и с неточността на тогавашните граматични наблюдения. Така например за означаване на глаголните времена някои от първите граматици си служат със следните названия:
Н. Р и л с к и: настоящее (пиша), прешедшее (писал съм), давно прешедшее (писал бях), непределное первое (писах), непределное второе (написах), непределное третие (написал съм), непределное четвертог (написал бях), будущее первое (ще пиша), будущее второе (ще напиша), будущее третие (писа ща), будущее четвертое (написа ща).
Х р. П а в л о в и ч: настоящее (станувам), недокончанно (станувах, стануваше), миновало (становах, станова), минало (станах), непределноминовало (становал съм), непределноминало (станалсъм), будущее многократно (станова щем), друго будущее многократно (ще станувам), будущеее еднократно (стана щем), друго будущее еднократно (ще стана).
И в. А н д р е о в (Б о г о р о в): сегашно (пиша), заминало (пишех), преминало (писал съм), отколезаминало (писал бях), неотредено първо (писах), неотредено второ (еднопътно) (написах), неотредено третьо (написал съм), неотредено четвърто (написал бях), бъдно първо(многопътно) (ще пиша), бъдно второ(еднопътно) (ще напиша), бъдно третьо(многопътно) (писа ща), бъдно четвърто (еднопътно) (написа ща).
Й. Г р у е в: настоящее (пиша), преминало неокончателно (пишех), преминало окончателно (писах), преминало свършено (писал съм), преминало относително (писал бях), отдавна преминало (писал съм бил), бъдъщее неокончателно (ще пиша), бъдъщее неопределено (писа ща).
Съвременните термини за означаване на глаголните времена са се установили доста по-късно и постепенно в резултат на по-точното изучаване на темпоралните категории в съвременния български език (както се вижда от дадените примери, първите граматици са смесвали времето с вида, а не са имали точни наблюдения и върху самите темпорални категории).
Още през миналия век различни автори са проявявали в по-голяма или в по-малка степен пуристични тенденции и са се опитвали да изграждат нова терминология или да въвеждат повече нови термини на мястото на традиционно възприетите от черковнославянската и руската граматика термини. В някои случаи такива опити са се правили от желание да стане по-достъпно изучаването на граматиката в училищата.
Най-характерни са били тогава пуристичните опити на Ив. Богоров, особено в първите години след Освобождението в новата преработка на неговата словница [7], където срещаме съвсем нови термини едва ли не за всички граматични понятия: име биватно (съществително), име притурно (прилагателно), клонене обаждатно (изявително наклонение), клонене повелеватно (повелително наклонение), клонене сговарятно (условно наклонение) и т. н. Общо взето, тези опити не успяват да изменят създаденото вече положение, защото са твърде крайни, много от предлаганите термини са несполучливи и им е противостояла една вече установяваща се традиция. Все пак в доста случаи постепенно се установяват в употреба по-подходящи български термини за редица езикови понятия: сричка, сегашно време, минало време, както и по-късно предлог, вметнати думи, пряка и непряка реч, правопис и др.
След Освобождението заедно с развитието на българското езикознание се развива и обогатява и езиковедската терминология, особено в областта на фонетиката, общото езикознание, филологията, словообразуването и др. В трудовете на първото поколение наша специалисти-езиковеди Л. Милетич, Б. Цонев и др. прониква изобилно терминологията на господствуващата тогава в езикознанието младограматическа школа. В повечето случаи това са термини от гръцко-латински произход с международна употреба, като артикулация, палатализация, палатален, вокали, консонанти, експлозиви, спиранти, дентали, суфикс, префикс, композитум и пр.
Успоредно с въведените международни термини в научната литература се създават и български съответствия (най-често калки): учленение наред с артикулация, уподобяване наред с асимилация, зъбни съгласни наред с дентали, звукословие и видословие наред с фонетика и морфология и пр. Някои от побългарените термини не успяват да се наложат в практиката (звукословие, видословие), а много други се задържат.
Правени са в школската граматика опити за побългаряване и на термини от стар славянски произход, например начин вместо наклонение, заповеден начин вместо повелително наклонение, местоиме вместо местоимение и др. В повечето случаи тези опити не успяват, след като неподходящите черковнославянско-руски термини са отпаднали постепенно още през време на Възраждането.
При това положение основната близост между българската и руската терминология продължава да съществува днес. В отделни случаи може да се отбележи влияние на някои чешки, полски или западноевропейски образци, срв. например носовка (от чешки), междусловна фонетика (от полски), глотален удар (от френски).
През това време продължават и опитите за по-основно пуристично реформиране на езиковедската терминология, главно от страна на А. Т.-Балан [8], а в по-малка степен и от други автори. Балан се стреми не само да побългари, но и да обогати граматичната терминология, като изхожда от грижливо обмислена система от понятия, особено в областта на фонетиката и синтаксиса. Тези опити са дали незначителни резултати, а от друга страна, са породили пъстрота и неустановеност в течение на дълго време.
Така или иначе процесът на изграждане на б ъ л г а р с к а граматична и изобщо езиковедска терминология е наложил определен отпечатък на нашата терминологична система. Този процес трябва да се прецени като положително явление, особено като се има предвид, че той не е стигнал до крайности, каквито се наблюдават в други езици. От гледище на езиковото обучение и изграждането на езиковата култура безспорно е, че домашните термини са, общо взето, по-удобни за усвояване на необходимите езикови понятия.
В днешно време е утвърдена употребата на основните термини от черковнославянско-руската традиция, но немалко количество домашни термини и на значителен брой термини от международен характер (като например редукция, аналитизъм, синтетизъм, сонорни съгласни и пр.). В много случаи съществуват успоредно домашни и международни термини, които могат да се употребяват по избор в зависимост от характера на дадено съчинение или изказване.
Направен бе опит от Ст. Стойков [9] за разбор и уточняване на фонетичната терминология. Някои от колебанията обаче продължават да съществуват, така че е необходимо и занапред да се работи върху уточняването и стабилизирането на българската езиковедска терминология.
Разработката и обогатяването на терминологията продължава и сега във връзка с развитието на науката.
Терминологията, употребявана във връзка с новите насоки в езикознанието
(като например фонология, фонема, морфема, опозиция, структурализъм,
математическа лингвистика, машинно езикознание) е международна. Поради
отсъствието на по-интензивна изследователска работа у нас в тези области
посочената терминология не е още достатъчно усвоена в нашето езикознание,
но се очертава тя да бъде възприета в международния си облик.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. I, XIV, София, 1903, с. 1—42, 167—194; кн. I, XVII, София, 1906, с. 1-67.
2. Б е р о в и ч, П е т ъ р Х. Буквар с различни поучения. 1824.
3. Н е о ф и т, П. П. Болгарска грамматика. 1835.
4. Д у п н и ч а н и н, Х р и с т а к и П. Грамматика словено-болгарска, 1836.
5. А н д р е о в, И в а н ч о. Първична българска грамматика. 1844; Първична българска словница, 1848.
6. Г р у е в, Й о а к и м. Основа за българска грамматика. 1858, 1862, 1864, 1865, 1869.
7. Б о г о р о в, И в. Словница за изучаване на родния наш език. 1879, 1880, 1882.
8. Б а л а н, А. Т. Българска граматика, книга първа. 1899; А. Т.-Балан, Българска граматика, част 1. Звукословие. 1930; Нова българска граматика. 1940; Нова българска граматика за всякого. 1954—1961.
9. С т о й к о в, С т. Българската фонетична терминология — Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, т. ХLV, кн. 4, 1949.