3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Фонетични въпроси

Установяване на някои по-важни фонетични особености
 

Тук се прави кратък преглед на някои от процесите, в резултат на които се е изградил фонетичният облик на съвременния български книжовен език, без да се очертава подробното развитие и хронология на всеки от тях. Всъщност всеки такъв процес очаква конкретна разработка, очаква да му бъде посветено отделно специално изследване. По необходимост явленията се взимат обобщено, без да се засягат техните разновидности и отклонения. За отделни фонетични явления ставаше дума и на други места в книгата, но тук някои от тях са сумирани, като са прибавени и приблизителни хронологични данни за установяването им в книжовния език.

* * *

Двоякият изговор на старата  я т о в а  г л а с н а  (като я и като е) в съвременните източни говори намира доста рано отражение в книжовния език [1]. Този изговор е описан както в граматиката на Й. Груев [2], изразяваща схващанията на Пловдивската правописна и езикова школа, така и в граматиката на Ив. Момчилов [3], изразяваща схващанията на Търновската правописна и езикова школа (също и в „Писма за някои си мъчности на българското правописание”, писани от Г. Кръстевич още през 1844 г., но публикувани в сп. „Български книжици” през 1858/59 г.). За якането се говори като за безспорно установена особеност на книжовния език по времето на големите правописни спорове и борби през последното десетилетие на миналия век. Официално санкциониране на тази доста отдавна сложила се норма намираме в правописното упътване на министър Т. Иванчев [4], с което за доста време (повече от две десетилетия) се слага край на правописните разноречия и борби, изпълнили почти цялата втора половина на миналия век, при които се поставят на разрешение всъщност и редица езикови въпроси. Въпросът за якането е формулиран тук по следния начин: „Буква  изобщо се произнася и като я, и като е. Като я се произнася изобщо, когато на нея пада ударението и след нея не следва мека сричка: грхъ, живлъ, вра, облнъ; като е се произнася изобщо, когато на нея не пада ударението или когато след нея дойде мека сричка: грхове, гршенъ, живли, ври и пр.” (стр. 10 [5]). Тази формулировка показва, че се касае за якане от централнобалкански тип, което и сега е характерно за книжовния ни език (някои особености на якането от западносредногорски или източен тип не са намерили отражение в книжовния език). Характерно е и следното становище, изразено на друго място в Упътването: „За употребението само на буква е, вместо , не трябва и да говорим, защото подобно изменение води след себе си и изменение на самия изговор” (6). Това показва, че якането към края на миналия век е било вече установена норма в нашия книжовен изговор по силата на една безспорно наложила се обществена езикова практика, обусловена от редица исторически обстоятелства.

Съчетанията ър/ръ, ъл/лъ (т. е. звукосъчетанията с подвижна ерова гласна спрямо плавна съгласна), рефлекси на старобългарските сонанти р, л, са имали различно правописно третиране преди Освобождението. Пловдивската правописна школа ги отбелязва с постояннч групи ръ, рь, лъ, ль (срв. в речника на Н. Геров: скръб—скръб, прьжка — прьженъ, блъгаринъ, пльз—пльзгамь и пр.). Тук може да се търси влияние не само от старобългарската графика, но и от някои особености на изговора в централните, а може би отчасти и в западните говори. Търновската правописна школа отбелязва тези групи според североизточното им произношение (с разграничение на ъ и ь според произхода на думите) срв. в граматиката на Ив. Момчилов: кръвь—кървавъ, върт, гълча—глъчка, мълча—млъкнхъ (138).

Свидетелство за окончателното установяване на народното източно (североизточно) произношение в това отношение като книжовна норма намираме също в правописното упътване на министър Т. Иванчев от 1899 г.: „Съчетанията ръ — лъ в средата на думите ще се пишат, 1) когато след тях следват две съгласни, и 2) когато думата е едносложна: трън, стръв, гръм: или трънка, стръвница, гръмнат. Съчетанията ър — ъл в средата на думите се пишат, когато след тях следва само една съгласна: кървав, гърмя, Търново и пр.” (13).

Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за мекостта при якането, която също заема важно място), са:

а) окончанията за 1 л., е д. ч и 3 л., мн. ч. на глаголите от II спр. в сегашно време (мисля—мислят, ходя—ходят и т. н.) и на някои глаголи от I спр. (дремя—дремят, капя—капят и др.);

б) наставките -я-м, -я-ва-м в производни глаголи от несвършен вид, получени от глаголи от II спр. (измислям, повтарям, забранявам, окървавявам и пр.);

в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни съществителни (овчарят, обущарят, учителят, писателят, конят, пътят и пр.).

През време на Възраждането се забелязват някои колебания в предписанията за изговора на меки или твърди съгласни. В граматиката на Й. Груев (Пловдивска школа) се посочват в редица случаи твърди окончания в 1 л., ед. ч. при меки окончания в 3 л., мн. ч. (сад—садят, лт—лтят и пр.). Това положение е неестествено, тъй като в народните говори или и двете окончания са меки, или и двете са твърди (садя—садят или сада—садат). В граматиката на Ив. Момчилов (Търновска школа) се застъпват последователно меките североизточни окончания (вьрт—вьртт, сад—садт, гас—гаст и пр.). В Каравеловата книжовна школа (с център Букурещ) окончанията са винаги твърди. Мекостта при членуването се налага в книжовния език още през Възраждането, а меките североизточни окончания при глаголите се налагат като норма окончателно след Освобождението. По-нататък в книгата се посочва например как в езика на Вазов вземат връх меките окончания, въпреки че те не са присъщи на родния говор на поета. В правописното упътване на министър Т. Иванчев от 1899 г. за мекостта на окончанията не се говори нарочно, обаче от дадения в Упътването материал личи пълно установяване на съвременните случаи на мекост при глаголите (кпя, сдя, мтя и пр.) и при имената (на с. 11). Там се обяснява защо не се пише ь в края на съществителни като гълъб, гост, звяр и др., от което се вижда, че при съществителни от мъжки род — например учитель, господарь, день, пть, огънь — е възприето да се пише краен ь, затова че в тях личи морфологически (т. е. при членуване, б. Л. А.), че са с мека основа.

В края на думите ь по силата на черковнославянско-руската традиция се е отбелязвал на историческото си място още от началото на Възраждането, обаче не може да се твърди, че тази правописна практика е била свързана с редовно меко произношение на крайната съгласна. Трябва да се предполага, че то е могло да се среща у отделни лица под влияние на някои по-старинни в това отношение говори, обаче е преобладавало твърдото произношение на крайните съгласни като особеност на североизточните, а и на западните говори. Както се посочи по-горе, още през 1899 г. се е считало, че мекостта на крайната съгласна в думи като учител, ден, път личи само морфологически, т. е. при членуване (учителят, денят, пътят), а иначе крайните съгласни са се изговаряли твърдо. Така че и съвременната позиционна ограниченост на изговора на меки съгласни в строежа на думите (само пред гласни, а със смислоразличителна функция само пред задни гласни) е също отдавна сложила се норма в нашия книжовен език.

Що се отнася до учленителния характер на мекостта — със средна по степен палаталност, — тя в книжовния език е също от източнобългарски тип и се различава от западнобългарската силна палаталност при някои съгласни или от изкуственото йотуване вместо палаталност на учленението при други съгласни (сйанка, дремйа, пйана и др.).

В областта на ударението в нашия книжовен език са се закрепили навярно още през миналия век особеностите на източнобългарското (североизточното) произношение, което може да се характеризира като в голяма степен вече неподвижно в областта на морфологията (словоизменението). При съществителните имена се наблюдава подвижно ударение от прогресивен тип (противопоставяне на кореново ударение в основната форма и предвижено ударение към края на думата в производната форма) в следните случаи:

а) при някои съществителни имена — при образуване на множествено число и при членуване (град — градов, стол — столве, град — градт);

б) при членуване на съществителните от женски род без окончание (сен — есент, рдост — радостт);

в) при образуване на множествено число при някои съществителни от среден род (сло — сел, корто — корит, врме — времен, слнце — слънц).

Също и при повелително наклонение на глаголи от I и II спр. (кжа — каж, кажте, нся — нос, носте, говря — говор, говорте). Подвижно ударение от регресивен тип (противопоставяне на крайно ударение в основната форма и кореново ударение в производната форма) се наблюдава в книжовния език в следните случаи:

а) при минало свършено време на -ох (чет — чтох, бод — бдох);

б) при звателната форма на съществителни от женски род на -а (сестр — сстро, гор — гро).

Факултативно може да има подвижно прогресивна ударение в минало свършено време на глаголи от несвършен вид (нся — нсих и носх, говря — говрих и говорх, глдам — глдах и гледх) и при някои от свършен вид — първични или с неслогова представка (кжа — кзах и казх, тргна — тргнах и тръгнх, смся — смсих и смесх, влжа — влжих и вложх).

В западните говори се забелязват повече случаи на подвижно ударение (например плта — плетш, плет; днеса — донесш, донес; глва — главта, глви — главте; мсло — маслто; псма — писмта; напрвим — направх; забрвим — забравх; четш — чти; напшеш — нпиши), които не са приети в книжовния език, т. е. в такива случаи в книжовния език ударението е неподвижно.

В областта на словообразуването ударението в книжовния език е често пъти подвижно от гледище на изходната дума (глдам — гледч, говдо — говедр), а в повечето случаи е еднотипно при дадена наставка гледч, орч, копч, тъкч, носч, овчр, говедр, столр и др.). В това отношение разликите между източното и западното произношение са много по-малки.

През първата половина на XIX в. са излизали книги на черковнославянска азбука, в които съгласно с особеностите на тази графика са били отбелязвани редовно ударенията на думите. Въпреки черковнославянското влияние в положението на ударенията в много случаи може да се проследи как например от Рибния буквар на П. Берон (1824) и „Священное цветообрание” от Ан. Стоянович (Ан. Кипиловски) (1825) започва една нова — източнобългарска — линия, на която се противопоставя в известни случаи например практиката в „Болгарска граматика” (1835) на Неофит Рилски, без да я измени.

От друга страна, трябва да напомним, че в българското книжовно произношение се наблюдават и някои различия от източното (североизточното) произношение, например във връзка с изговора на неударените гласни (без редукция), с вторичния преглас я(а) — е, с крайното ударено -а при имената, с изговора на съгласната х, на местоименните форми ме, те, се, на частицата за бъдеще време ще. Тези въпроси са разгледани по-горе във връзка с взаимодействието между народен език и книжовна традиция (с. 39—40).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Вж. и С т о й к о в, С т. Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език. ГСУ, ИФФ. ХLIV, кн. 4, 1948, с. 1-145.

2. Г р у е в, Й. Основа за българск грамматик. Бялград, 1858.

3. М о м ч и л ов, Ив. Грамматика за новобългарскыя езыкъ. Русчук, 1868.

4. Уптване за общо правописание, издава Министерството на народното просвещение, София, 1899, с. 13.

5. Цитатите се привеждат в съвременен правопис, а примерите в тях запазват правописа на оригинала.