3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Фонетични въпроси

Палаталният тип глаголни форми ходя, ходят
 

Наличието на палатални звукове-фонеми е изконна характерна особеност на славянската фонетика. В историята на отделните славянски езици наследената от праславянската епоха палаталност е получила различно развитие от учленително, позиционно и фонологично гледище. Наблюдават се различия в развитието на палаталността в говорите на отделните славянски езици. Така е и в българските говори. Затова в историята на съвременния български книжовен език въпросът за установяването на съвременните норми на палаталността заема важно място.

Известно е, че през Възраждането различни писатели и книжовници са давали различни решения на някои въпроси от устройството на книжовния език. Някои от тези решения са имали за основа особености на западни говори, други — на източни, трети са имали смесен, а понякога и архаизиращ характер. В зависимост от това системата на палаталността намира различно конкретно решение и развитие от позиционно гледище в езиковата практика и в граматическите изложения на възрожденските писатели, книжовници и граматици.

Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за мекостта при якането, която също заема важно място) са:

а) окончанията [1] за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време на глаголите от II спрежение (ходя — ходят, вървя — вървят, мисля —мислят и т. н.) и на някои глаголи от I спрежение (дремя — дремят, капя — капят и др.);

б) наставките -я-м, -ява-м в производни глаголи от несвършен вид, получени от глаголи от II спрежение (измислям, повтарям, забравям, забранявам, окървавявам и пр.);

в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни съществителни (овчаря, -рят, учителя, -лят, коня, -нят, пътя, -тят и пр.).

Най-голяма честота имат случаите от първия тип (ходя, ходят), наброяващ хиляди глаголи. Тук ще разгледаме развитието на въпроса за палаталността на окончанията в тези форми от спрежението на съвременния български език, като анализираме данните на източниците от излизането на Бероновия Рибен буквар (1824) насам.

Положеното в Рибния буквар е еднакво с положението в днешния книжовен език. Всички употребени глаголи от II спрежение имат меки окончания. Така в Буквара се срещат форми за 1 л., ед. ч., като видя, губя, губя се, изява, наставя, мисля, победя, посоля, правя, развратя, спечеля, стопля, сторя, търпя и за 3 л., мн. ч., като бавят, белят, водят, варят, дирят, забранят, запалят, извъртят, косят, любят, ловят, мислят, носят, отворят, съдят, трудят се, усетят, ходят, хранят, спят, загрозят, изгорят, корят, разгневят, свестят, седят, топят и др. Покрай седят се среща и седат (това колебание се забелязва в източните говори).

Представеното положение в Рибния буквар отразява непосредно и последователно положението на палаталността в родния говор на Петър Берон — котленския. Безспорно Рибният буквар е изиграл голяма роля за възприемането на меките глаголни окончания в нашия книжовен език. Несъмнено началото на тази норма в днешния ни книжовен език се крие тук. Обаче пътят на нейното установяване е бил по сложен, тъй като в практиката и в граматическите препоръки на някои по-сетнешни възрожденски автори са били застъпени и други положения.

В „Болгарска граматика” на Неофит Рилски (1835) намираме отражение от западните говори, по-точно от ония югозападни говори, в които окончанието в 1 л., ед. ч. е -м след основната гласна (-ем, -им), така че в тази форма отпада въпросът за палатално или твърдо окончание. В 3 л., мн. ч. обаче в парадигмите и в езика на Неофитовата граматика срещаме редовно твърдо окончание: садат, носат, оправат и др. при 1 л., ед. ч., садим, носим, оправим и пр. Същото е положението и в граматиката на Хр. Павлович от 1836 г. Намерили място в книжовната практика чрез авторитетния граматичен труд на Н. Рилски, западнобългарските твърди окончания се срещат и по-късно в нашата книжнина.

Макар и характерни преди всичко за западните говоря, твърдите окончания се срещат и в някои съседни с тях източни, като например в говорите на Ловеч, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, а в Подбалканската долина проникват на изток до Сопот, Карлово и Калофер.

В граматиката на Ив. Богоров („Първичка българска граматика” от 1844 г. и II изд.„Първичка българска словница” от 1848 г.) намираме доста своеобразно положение. Общо взето, при глаголите с мека от днешно гледище основа са дадени меки окончания, например моля — молят, търпя — търпят. При редица глаголи обаче намираме твърдо окончание в 1 л., ед. ч. и меко в 3 л. мн. ч., например върта — въртят, съда — съдят, носа — носят, воза — возят. В родния говор на Богоров, карловския, глаголните окончания са последователно твърди, например мола — молат, търпа — търпат, носа — носат, съда — съдат и т. н. В граматиката му обаче, както се вижда от примерите, преобладават меките окончания. Трябва да се приеме, че меките окончания в книжовната практика и в граматиката на Ив. Богоров се дължат преди всичко на авторитета на Рибния буквар. От друга страна, става ясно, че Богоров е виждал старобългарската основа на съвременните палатални глаголни окончания, тъй като само от историческо гледище могат да се обяснят Богоровите отклонения. Забелязва се, че запазените у Богоров твърди окончания в 1 л., ед. ч. стоят след съгласните т, д, с, з, например върта, съда, носа, воза. Трябва да се предположи, че замяната на старобългарските съгласни шт, жд, ш, ж в основата на тези форми () е била схваната от Иван Богоров като отстраняване на палаталността и затова той е сметнал за по-закономерни формите върта, съда, носа, воза, налични в родния му говор. В 3 л., мн. ч. съгласните не са претърпели промяна (стб.  — нб. изт. въртят, съдят, носят, возят) и затова при тях палаталността на живия източнобългарски изговор е запазена. По този начин Богоров, възприемайки традицията на Рибния буквар, е внесъл в нея една своя поправка. Така създаденото положение в Богоровата граматика не се среща в своята цялост в никой народен говор.

Подобно смесено положение намираме и в граматиката на Йоаким Груев (Основа за българска граматика, 1858). В 1 л., ед. ч. кръгът на глаголите с твърдо окончание е значително увеличен (наред със спа, ява, сада, лета, съда, вида, гаса имаме и кора, мора, говора, търпа и др., а с меко окончание се дават например моля, мисля). Обаче в 3 л., мн. ч. всички глаголи от II спр. имат окончание -ят: садят, летят, видят, гасят, корят, говорят, търпят, спят, явят, молят, мислят. Този факт трябва да се обясни с представата на авторите от Пловдивската школа, че за рефлекс на старобългарската носовка  в новобългарския език трябва да се приеме я (за съществуването на такава представа у тях говорят и други факти). Трябва да се изтъкне, че в практиката на другия виден представител на Пловдивската школа, Найден Геров, положението съвпада с представеното по-горе положение у Ив. Богоров. То е представено последователно в най-важното и най-голямото му дело — „Речник на българския език” (1895—1904). В тенденцията да се запазят, макар и частично, някои твърди окончания трябва да се вижда известно влияние от родните говори на разгледаните дотук трима автори — карловския говор като роден говор на Ив. Богоров и копривщенския като роден говор на Н. Геров и Й. Груев, където глаголните окончания са последователно твърди.

Почти едновременно с Пловдивската книжовна школа се изгражда и Търновската с главни представители Н. Михайловски и Ив. Момчилов. Въпреки че представителната граматична разработка на тази школа „Граматика за новобългарския език” от Ив. Момчилов (1868) се явява 10 години след Груевата граматика (1858), нейното влияние се разпространява доста по-рано чрез учителската дейност на двамата еленчани (да си спомним за еленската „даскалоливница”, т. е. педагогическото училище на Ив. Момчилов). Разглежданите тук глаголни окончания са представени с последователна мекост в граматиката на Момчилов, например капя, дремя (I спр.), въртя — въртят, съдя, садя, гася, горя, летя, ловя, купя, хвърля и т. н. (II спр.) Очевидно тук намира отражение народният изговор от една обширна и твърде активна в културно и обществено отношение говорна област, а в същото време намира продължение и една традиция, водеща началото си от епохалното произведение на П. Берон — Рибния буквар.

През 1869 г. се явява в завършения си вид във в. „Свобода” и езиково-правописната система на Л. Каравелов, основана изцяло върху особеностите на родния му копривщенски говор. За разлика от своите съграждани и учители Й. Груев и Н. Геров, които създават изкуствени норми по отношение на палаталността, съчетавайки елементи от копривщенския говор с елементи от други говори, съпоставени по умозрителен път с положението в старобългарски език, Каравелов употребява последователно твърдите глаголни окончания, присъщи на копривщенския говор. Така у него срещаме редовно форми като хода, носа, права, помна, мола, миела, търпа — ходат, носат, молат, мислат, търпат, помнат и т. н.

Под влияние на Л. Каравелов твърдите глаголни окончания се възприемат последователно като книжовни и от Хр. Ботев, което виждаме най-ясно във в. „Знаме” (1874—1875), но се очертават още в в “Дума” (1870). Всъщност употребата на твърдите окончания съвпада с положението в родния говор на Хр. Ботев — калоферския, но примерът на Л. Каравелов му помага да се освободи от влиянието на Пловдивската школа. По този начин в емигрантския печат в Букурещ се налага преобладаването на твърдите окончания.

В правописния (а всъщност засягащ и чисто езикови въпроси) трактат на М. Дринов „За новобългарското азбуке” [2] не се говори изрично за глаголните окончания. От езика на самата статия обаче личи предпочитание към твърди окончания (постъпат, плеват, прекратат, благоизволат, но намираме и изхвърлят). Такава тенденция, която се обяснява с положението в родния му панагюрски говор, се забелязва и в предишните му издания. Меките окончания в една негова статия в първата книжка на Периодическо списание („Нови паметници за историята на българете и на техните съседи”) могат да се обяснят с редакторска намеса — уредникът Васил Д. Стоянов е бил родом от с. Жеравна, Котленско.

През 70-те години влиянието на Търновската езиково-правописна школа се разширява. Това се вижда в цариградския печат и в различни други издания. За това говори и посмъртното преиздаване на Момчиловата граматика (1873). В кратката бележка от издателя след предговора на Ив. Момчилов се изтъква, че „навред по нас току-речи се употребява правописаннето на покойния Момчилов”. Естествено е, че с разпространението на Търновската школа се разпространяват и меките глаголнн окончания в книжовния езлк.

Интересно е, че Никола Първанов, който прави опит да внесе западни елементи (от ломския говор, т. е. от северозападната говорна област), проявява колебание по отношение на мекостта на глаголните окончания в граматическия си труд „Извод из българската граматика (Законете на българския език)”, (1870). Така покрай форми моля (22), стеня (23) намираме и пала, говора, вода, плата, стъпа, бава, лова, воза, гаса, носа, гнуса (22). А на с. 24 под линия се обяснява, че „я-то в глаголите ни е изменено негде на а: прават; негде на : прав; негде на е: говорет”.

След Освобождението меките глаголни окончания се налагат постепенно като единна норма в книжовния език. Ще посоча тук два важни момента в процеса на тяхното утвърждаване: единия в практиката и теорията на научните филологически среди, а другия в практиката и съзнанието на писателските среди.

В предложенията на първата „правописна” комисия от филолози, назначена официално през 1892 г. (в състав: Ив. Шишманов, Л. Милетич, Б. Цонев, А. Т.-Балан, Д. Матов, С. Аргиров, Ив. Георгов) се съдържат някои неприемливи положения, свързани с опит за реформиране на нашата азбука, и редица ценни положения, свързани с установяването на някои важни (не сама правописни, но също и фонетични и граматични) норми на книжовния ни език. Въпросът за мекостта на глаголните окончания тук не е намерил конкретно разглеждане, но той очевидно се е смятал от правописната комисия вече за решен, тъй като в публикуваните материали от комисията [3] съответните форми на глаголите от II спр. имат постоянно меки окончания. А и между примерите във връзка с предложението на комисията за замяна на окончанията -, - с -а, -я стои и глаголът от II спр. нося. От публикуваните по същото време материали от проф. Б. Цонев (преводи на стихотворения от Шилер и Гьоте) се виждат форми с меки окончания, като водят, ще забавят, което показва, че той, макар и родом от Ловеч, където се изговарят твърди окончания, се придържа към меките окончания като към възприета вече норма.

Непосредно преди Цоневите преводи в същата книжка на сп. „Български преглед” е напечатан и Вазовият разказ „Пейзаж”. Разказът, както и всички материали в първите книжки на списанието, е напечатан с правописа, предложен от правописната комисия. Прави впечатление, че между глаголните форми с меки окончания се срещат и две с твърдо окончание — забрава, изгуба. Трябва да се предположи, че във Вазовия ръкопис всички форми са били с твърди окончания (основанието за това следва по-долу), но при приспособяването на текста към новия правописен проект са били поставени меки окончания, а в отделни случаи са се промъкнали незабелязано от редактора или коректора твърди окончания.

В течение на близо 25 години от творческата си дейност Вазов е използувал само твърди глаголни окончания. Така например а книгата му „Драски и шарки”, II част от 1895 г., срещаме глаголни форми вида, права, мола, затвора, въртат и пр. Те са отражение на родния говор на писателя. С течение на времето обаче той се убеждава, че меките окончания, поддържани последователно от Търновската школа и застъпени частично в практиката на Пловдивската са по-разпрсстранени и по-благозвучни. И виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което министърът на народната просвета подготвя в началото на 1899 г. за уреждане на правописния въпрос, глаголите от II спр. (и някои от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават последователно с меки окончания, например бедя, дремя, запретя, лепя и пр. Употребата на тези форми в по-нататъшното богато и популярно творчество на Вазов безспорно е била от съществено значение за установяването на тази норма в книжовния език.

Възприетото от Вазов положение във връзка с мекостта на глаголните окончания е запазено напълно и в „Упътване за общо правописание” от министър Т. Иванчев, излязло същата година и представящо известна преработка на Вазовото. Характерно е, че меките глаголни окончания са се наложили като норма, без да са били изрично отбелязани и формулирани в кодификационните документи на нашия книжовен език от онова време. Това говори, че те сами по себе си са имали достатъчно разпространение в практиката и убедително предимство от гледище на благозвучието.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. За практическо удобство (като се имат предвид и особеностите на нашата графика) тук се говори за меки окончания. От фонетично гледище палаталността принадлежи на предшествуващата съгласна от лексикалната основа. От фонологично гледище все пак би могло да се смята, че палаталността принадлежи на окончанието (палатализиращо свойство на окончанието), като се има предвид, че в нашия съвременен език няма самостоятелни меки съгласни. Въпросът заслужава по-специално разглеждане.

2. Д р и н о в, М. За новобългарското азбуке, Периодическо списание. . . , кн. 2, Браила, 1870.

3. Сп. Български преглед, I, кн. 1, септември, 1893.