2. ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ

Проблеми на книжовния език до Втората световна война (Време на разширено културно и обществено развитие)
 

През първата половина на XX в. българският народ преживява периоди на мирен живот и на продължителни войни, периоди на различни по степен и напрежение класови противоречия и революционни борби. Културното развитие върви по възходяща линия, въпреки че не всички обществени среди могат наравно да участвуват в него и да се ползуват от придобивките му. За книжовния български език, вече изграден като единно и цялостно оръдие на народния културен и производствен живот, са характерни някои по-специални явления.

Разбира се, процесът на обогатяване на изразните средства и на стилистичното им диференциране продължава заедно с развитието на културния, държавния и икономическия живот в младата българска държава. В областта на художествената литература по-млади поколения писатели и поети от различни художествени направления дават нови приноси за усъвършенствуването на книжовния език, наред със своите предшественици. Появяват се и майсторски преводи на произведения от световната литература, които показват, че българският език е вече достатъчно развит, за да може да предаде художествените постижения на другите народи.

С постепенното развитие на науката се обогатява и специалната терминология — една твърде важна област от речниковия състав на всеки културен език. Но тъй като голяма част от нашите специалисти дълго време са се подготвяли в различни чужди страни, на различни езици, в нашата терминология са се преплитали различни чуждоезични влияния. Това обстоятелство е пречило на нейното правилно развитие.

Като явление от по-широк мащаб през този период може да се посочи борбата за очистване и предпазване на българския език от излишни чуждици, наречена пуризъм. Начело на тази борба стоят някои езиковеди, между които най-дейни са Александър Теодоров-Балан и Стефан Младенов. През 1927 г. Ст. Младенов и Ст. Попвасилев основават списание „Родна реч”, което в течение на 17 години става трибуна на грижите за правилно развитие на родната реч, трибуна на борбата за нейната чистота. Главните дейци на българския пуризъм, макар и да допускат някои увлечения, стоят на доста обективни и научнообосновани позиции (забелязват се в някои различия между отделните дейци). Към края на 30-те години обаче някои техни епигони застават открито на шовинистични позиции и достигат до краен пуризъм.

През разглеждания период е постоянно на дневен ред правописният въпрос. Демократичното правителство на БЗНС, оглавявано от Ал. Стамболийски, се стреми да опрости правописа, за да улесни широките народни маси в усвояваме на грамотността. През 1921 г. се въвежда опростеният правопис на С г. Омарчевски (тогава министър на народната просвета). През 1923 г., след фашисткия преврат на Ал. Цанков, се възстановява предишният правопис на Т. Иванчев (от 1899 г.) с известно ограничаване в употребата на буквата . Недоволството от този по-сложен правопис се изявява постоянно от разни среди. Негови изразители стават и видни езиковеди като А. Т.-Балан, Б. Цонев, Ст. Младенов.

Между по-частичните проблеми на книжовния език, които се поставят на решение през това време, стои въпросът за формата на сегашните деятелни причастия – спори се за тяхната наставка при глаголи от I и II спрежение: -ящ или -ещ. Води се борба и срещу употребата им изобщо (както и срещу употребата на деепричастията на -ейки, -айки). В това отношение някои проявяват неоправдана ограниченост, като не си дават сметка за сложността и за функциите на книжовния език, който обединява различни стилове на изразяване и има нужда от по-разнообразни изразни средства.

В началото на периода се проявява от страна на някои филолози и писатели и грижа за разнообразяване на словообразователните средства на книжовния език. Предлага се по-широко използуване на словообразователни типове на -а и -еж при съществителните имена и на -ичен и -ски при прилагателните имена (например просвета, проява, копнеж, стремеж, фанатичен, психологичен, географски, геоложки и пр.) вместо някои думи на -ние и -ически [1] (просвещение, проявление, копнение, стремление, фанатически, психологически, географически, геологически и пр.). Обръща се внимание и на строежа на изречението в книжовния език, където има, от една страча, тенденция към увеличаване на именните конструкции, а от друга страна, аналитичният характер на българския език довежда до зачестяване и еднообразие в употребата на някои предлози [2].

Към средата на. 20-те години излиза от употреба широко използуваната дотогава в стихотворна реч членна форма на -ий при прилагателните имена (целий свят, лъжовний мир). Това показва, че по-младите поколения поети-реалисти се стремят към сближаване на езика на поезията с живия език и към намаляване на поетическите волности.

През двете десетилетия след Първата световна война (повече през второто) се забелязва и известно внимание към културата на устната реч. На сцената на Народния театър се забелязват грижи за по-изискано и единно книжовно произношение.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Вж. М и л е т и ч, Л. Движение в областта на българските суфикси. — Сп. У ч и л и щ е н  п р е г л е д, Х, 1905, кн. 6, с. 534 — 545; Б. А н г е л о в, Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език, Сборник в чест на Л. Милетич, 1912, с. 1—10.

2. Вж. М и л ет и ч, Л. Един важен недостатък на българския книжовен стил. — Сп. Български преглед, I, 1893, кн. 2, с. 92—112; Синтактични неправилности в книжовния ни език. — У ч и л и щ е н  п р е г л е д, Х, 1905, кн. 6, с. 521—534.