2. ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ

Нови езикови школи през третата четвърт на XIX в. (Време на националноосвободително движение — до Освобождението)
 

През последните две десетилетия преди Освобождението (времето на националноосвободителните борби) културният живот на българския народ получава значителен размах. Наред с просветната книжнина (учебна и научнопопулярна) се развива бързо публицистиката и художествената литература. Това налага да се развиват по-интензивно и процесите на обработка и обогатяване на книжовния език. От друга страна обаче, не са съществували благоприятни условия за изграждане на единни норми (главно фонетични и морфологични), тъй като през време на османското иго българският народ не е имал свой административен и културен център. Поради това се очертават няколко различни книжовно-езикови школи, изградени на различна говорна основа (било единна, било сборна) или във връзка с различни схващания за езиковото строителство. Необходимо е да се погледне на така наричаните до неотдавна „правописни” [1] школи преди Освобождението (на първо време Пловдивска и Търновска, а по-сетне още и Каравелова и Дринова) по-дълбоко — като на книжовноезикови школи, т. е. като на опити за изграждане на една или друга система от норми в книжовната езикова практика. Въпреки че тези „школи” отразяват основните черти на една не особено обширна територия (областта около централния Балкан и Средногорието), те се различават помежду си по редица особености, като например система на палаталността, позиционно разпространение на якането, рефлекси на старите сонантни р и л, система на ударението, конкретни форми на някои морфологични категории, особености на словореда и др. Към това се прибавят и някои различия в отношението към старото книжовно наследство, от което всички са се ползували по един или друг начин, в една или друга степен, въпреки че по начало всички тези школи са се изграждали върху съвременна народна основа.
 

За канона или модела на  П л о в д и в с к а т а  школа, създадена от Найден Геров и Йоаким Груев и представена в граматиката на Груев [2], са характерни следните положения:

а) ъ-изговор (правописно ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чет, четт);

б) твърдо окончание в 1 л., ед. ч. при някои глаголи (вид, гас, тръп);

в) постоянни рефлекси ръ, лъ на старите сонантни р, л (връба, Връбница, глъч, глъчка);

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (блъгари, орачи);

д) член -ти, -ты за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачи-ти, книгы-ты);

е) член -ий, -ый при прилагателните от мъжки род (малкий, голмый);

ж) енклитични местоименни форми мя, тя, ся;

з) бъдеще време със спрегаем спомагателен глагол щ, щешь, ще и пр.
 

За канона или модела на  Т ъ р н о в с к а т а  школа, създадена от Никола Михайловски и Изан Момчилов и представена в граматиката на Момчилов [3], са характерни главно следните положения:

а) ъ-изговор (правописно ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чет, четт);

б) последователно запазване на мекостта при същите окончания във II спрежение (вид, видт);

в) подвижна гласна ъ в рефлексите на старите сонантни р, л (върба, Връбница, гълч, глъчка);

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи);

д) член -те (правописно -т) за мн. ч при имена от мъжки и женски род (орачит, книгит);

е) член -иятъ, -ыятъ (-ия, -ыя) при прилагателните от мъжки род (малкиятъ, малкия, голмыятъ, голмыя);

ж) енклитични местоименни форми ма, та, са;

з) бъдеще време с неизменяема частица ще.
 

За  К а р а в е л о в и я  модел на книжовния език, представен от 1869 г. насетне в неговите вестници „Свобода” и „Независимост” и в другите негови издания в Букурещ, както и в Ботевия вестник „Знаме”, са характерни главно следните положения:

а) а-изговор на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чета, четат);

б) последователно твърди окончания във II спрежение (вида, видат, трпа, трпат);

в) отчасти подвижна гласна ъ в случаи като върба — Връбница;

г) окончание -е при многосрични съществителни от мъжки род (овчаре, ораче);

д) член -те (правописно -т) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачит, книгит);

е) член -ият при прилагателните от мъжки род (малкият, голмият);

ж) енклитични местоименни форми ма, та, са;

з) спрегаем спомагателен глагол ща, щеш наред с неизменяема частица ще при образуване на бъдеще време.
 

За  Д р и н о в и я  модел на книжовния език, представен в неговата студия „За новобългарското азбуке” (1870) и в изданията на Българското книжовно дружество в Браила (от 1869 г. насетне), са характерни главно следните положения:

а) ъ-изговор (правописно ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чет, четт);

б) предпочитание към твърди окончания във II спрежение;

в) подвижна гласна ъ в случаи като върба — Връбница, гълча — глъчка;

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи);

д) член -те (правописно -т) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачит, книгит);

е) член -ий при прилагателните от мъжки род (малкий, голмий);

ж) енклитични местоименни форми ме, те, се.

Могат да се отбележат и други някои опити за изграждане на модели на книжовния език, например опитът на Г. С. Раковски (от 1856 г. насетне), който се характеризира със силна тенденция към архаизиране на старобългарска основа (като все пак остава достатъчно ясна съвременната народна основа) и опитът на  Н и к о л а  П ъ р в а н о в  (1868, 1870) да въведе някои особености от западните говори наред с някои особености на източните говори. Тези опити обаче остават с ограничено приложение само в практиката на своите автори.

Ако се вгледаме по-внимателно в различните разгледани накратко модели на книжовния ни език през последните две десетилетия преди Освобождението, ще открием в тях отражение на различни схващания за езиково строителство. Докато някои от моделите (Търновска и Каравелова школа) са изградени върху основата на определен диалект (съответно търновски [4] и копривщенски), в други се забелязва подбор на особености от различни говори (Пловдивска и Дринова школа). От друга страна, забелязват се различни начини на архаизиране в Пловдивската школа (главно в областта на графиката) и в езиковата практика на Г. С. Раковски (опити за архаизиране на елементи от самия език).

През втората и третата четвърт на миналия век излизат няколко български граматики. По-важните от тях бяха споменати вече. Необходимо е тук да се наблегне на тяхната роля в историята на нашия книжовен език. В научно отношение те не са можели да стоят на висота, тъй като за по-точно описание на българската граматична система авторите им не са имали необходимата подготовка, за да се справят с голямото своебразие на българския език между другите славянски езици. Това обаче не намалява историческата стойност на нашите възрожденски граматики. Най-същественото в тях е това, че те са се опитвали да определят нормите на изграждащия се тогава български книжовен език. Тяхната нормализаторска страна има днес голямо значение за историята на българския книжовен език. От това гледище с най-голяма правдивост се отличава „Граматика за новобългарския език” на Ив. Момчилов (1868 г.).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. За правописните системи на тези школи вж. по-нататък.

2. Г р у е в, Й. Основа за блъгарск граматик. 1858.

3. М о м ч и л о в, Ив. Граматика на новобългарския език. 1868.

4. В особеностите на Търновската школа се забелязва известна приемственост от традицията, създадена от П. Берон и от Ив. Богоров. Така Търновската школа възприема член -те (т) в множествено число и частица ще за образуване на бъдеще време, въпреки че тези особености не са характерни за търновския говор.