2. ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ

Трите езикови школи през втората четвърт на XIX в. (Време на национално-просветно движение)
 

Втората четвърт на миналия век може да се определи като период на начално изграждане на българския книжовен език, което е свързано със съзнаване на известна, макар и елементарна, но доста разнообразна по съдържание книжнина, главно просветна.

Характерно за този период е съзнателното поставяне на основните въпроси на езиковото строителство — въпроса за отношението между народната основа и книжовната традиция и въпроса за териториалната основа на книжовния език. При решаването на тези въпроси се появяват три различни течения. Това са новобългарската, славянобългарската и черковнославянската школи, разграничени в нашата наука още преди няколко десетилетия. [1] Видни представители на по-старата наша филологическа наука обясняваха възникването на тези три борещи се помежду си школи с гръцко влияние: „Казахме, че цялата тази борба за литературен език, която се е водила в Гърция, се отразява и в нашето литературно развитие. И нашите книжовници, по примера на гръцките, се разделят на три лагера.” [2] Също и Г. Керемидчиев [3] поставя на първо място чуждото влияние.

Такова обяснение очевидно не държи сметка за значението на домашните условия, които трябва да са непременно налице, за да може да се пренесе дадено чуждо влияние. При наличието на стара книжовна традиция у нас — черковнославянската (считана от нашите книжовници тогава за старобългарска), която е била значително отдалечена, главно граматически, от живата народна реч, и при възникналата нужда от книжовен език неминуемо биха се появили по органически път у нас същите езикови школи и без гръцкото влияние. Разбира се, това влияние не може да бъде напълно отречено, но то не е основен фактор, а само е породено от по-дълбоки причини в нашата историческа действителност. Култът към езиковата старина (в случая увенчана и с ореола на славното народно минало) — твърде съществен фактор в книжовната езикова практика на народите през време на Средновековието, от една страна, а от друга — здравите, неразкъсваеми връзки на народния живот със съвременния език и постепенно пробиващата си път могъща идея на научното езикознание за еволюционното ргзвитие на езика — ето „движещите сили” на нашите филологически борби през онова време.

* * *

Излизането на „Буквар с различни поучения” от П. Берон през 1824 г. поставя началото на новобългарската школа. Може да се каже, че в езиковата практика на тази школа се изявява една основна тенденция, изразена още от Паисий, но неосъществена от самия него поради големите трудности в началото, поставено от него. В предговора на своя буквар Берон излиза със съвсем ясна езикова концепция — последователно придържане към звуковите, граматичните и лексикалните особености на народния говор като основа на писмения език. Нека тук да посочим само, че от Рибния буквар води началото си употребата на съвременните форми на личните местоимения той, тя, то, формата на частицата за образуване на бъдеще време ще (а не друга диалектна разновидност), употребата на звуковите съчетания ър, ъл, ръ, лъ съобразно с изговора в североизточните говори (доколкото не са заменени с черковнославянски съответствия, вж. по-долу), употребата на член с форма -ът в м. р., ед. ч., -те в мн. ч. и пр.

В езика на произведението книжовната лексика (главно черковнославянска) се използува само за допълване на народните изразни средства, а не за книжовна стилизация. Самата задача да се дадат на българските ученици в новия тип (светски) училища нови знания предполага нуждата от въвеждане на някои нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч. Затова Берон използува не малък брой думи от книжовен произход, предимно черковнославянски, а отчасти и от руски език, като например отглаголни съществителни на -ние (приложение, умножение, создание, состояние, удивление и др.), деятелни имена на -тел (мучител, победител, слишател, делител и др.), а също и различни още други думи. Чрез тези „книжовни” думи ( с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозното мислене) Берон само  д о п ъ л в а  изразните средства на народната реч.

И все пак в езика на Берон още се срещат не малко остатъци от черковнославянската „литературна” форма на думите. Той пише перво вместо първо, долг вместо дълг, часто вместо често, мудрост вместо мъдрост, землята вместо земята и пр. Очевидно изговор долг, перво, часто и пр. за него е звучал по-литературно, отколкото дълг, първо, често и пр.

От това гледище особено важен момент в раззоя на българския книжовен език представлява практиката на Ив. Богоров. В неговите произведения думи като български, дълг, първо, мъка се употребяват в своята народна звукова форма. Своята граматика от 1844 г. той нарича „първична” („Първичка българска граматика”), защото е „основана на народен изговор”, както сам той отбелязва в предговора. Постепенно оттогава насетне влиянието на черковнославянската фонетика върху звуковия облик на българските думи (болгарски, долг, перво и пр.) изчезва. Повратният момент на този важен процес се намира още в първите произведения на Богоров.

Заедно с това започва, още у Богоров, и процес на приспособяване на редица черковнославянски думи към българската фонетика: съобщение вместо сообщение, въсточен вместо восточен, съставлява вместо состовление и пр.

Създаването на така наречената новобългарска школа трябва да се свърже с Рибния буквар от 1824 г., а делото на Ив. Богоров бележи един по-нататъшен етап в нейното развитие.

Видно място заема в нашата възрожденска литература по езикови въпроси съчинението на В. Априлов „Мисли за сегашното българско учение” [4]. Застанал на здрава филологическа основа, като използува пръв измежду българските книжовници откритията на руската и чуждата филологическа наука, българският автор изтъква разликата между черковнославянския и истинския старобългарски език. Обаче, като разкрива връзката на старобългарския език със съвременния, той, от друга страна, брани убедително правата на съвременния народен език в живота и развитието на народа. Априлов доказва несъстоятелността на позициите на Христаки Павлович (застъпени във второто издание на неговата „Граматика славено-болгарска”, 1845 г.), който, вземайки за образец черковнославянския език, се обявява против гласната ъ и против члена в нашия език. Срещу това Априлов доказва правотата на Ив. Богоров и изтъква значителните достойнства на неговата „Първичка българска граматика”. Може да се каже, че това произведение на В. Априлов слага край на споровете около основата на книжовния език и разчиства окончателно пътя на „новобългарската школа”.

В езика на всички тези представители на новобългарската школа личи източнобългарска говорна основа. Успехът на новобългарската школа към средата на века обяснява и преобладаващото източнобългарско влияние през този етап от формирането на книжовния език.

* * *

С излизането на „Болгарска граматика” на Неофит Рилски през 1835 г. се очертава втората — славянобългарската — школа, която, поддържайки народната основа на книжовния език заедно с члена като най-характерна негова особеност, запазва известна близост с черковнославянския език в областта на лексиката (отчасти и на фонетиката). В теорията и практиката на Неофит Рилски, създател и най-типичен представител на тази школа, черковнославянският език служи като опора за преодоляване на диалектното разнообразие на народния език, като се предпочитат от различните народни говори онези думи, които съществуват и в черковнославянски език (например измежду думите крак и нога, употребявани в различни наши говори, Н. Рилски избира нога, защото тя се употребява и в черковнославянски). Още по-умозрително решава Н. Рилски въпроса за различните форми на члена за мъжки род. Тук той, не можейки да се опре на черковнославянска форма, възприема в книжовната употреба три членни форми (-о, -а и -ът), като им определя различни падежни функции (съответно именителна, родителна и винителна).

Други представители на славянобългарската школа са Неофит Бозвели и Емануил Васкидович. Докато в езика на Неофит Рилски личи ясно западнобългарска основа, в техния език е отразена източнобългарска говорна основа.

* * *

Третата школа — черковнославянската — се проявява най-късно, има най-малко представители и изчезва най-рано. Причина за това е нейното отдалечаване от живия народен език. Главните представители на тази школа — Христаки Павлович и Константин Фотинов — започват книжовната си дейност като представители на славянобългарската школа.

В „Аритметиката” (1833) и други произведения, както и в първото издание на „Граматика славено-болгарска” (1836) на Христаки Павлович личи силно влияние от народния език и по-умерено използуване на черковнославянизми. Обаче във второто издание на граматиката си (1845) той застава на нови позиции, като се обявява за приближаване към черковнославянския език и по-конкретно за отстраняване на членните форми и юсовете (тъмните гласни , ).

В сп. „Любословие” (още в началото, кн. 2, 1844 г.) намираме интересна теоретическа обосновка на езиковата практика на К. Фотинов. Именно в статията „Извинение за неблагоприятност описания” (т. е. извинение за несъвършенството на авторовия език) К. Фотинов отбелязва, че ако би следвал и предпочитал „онова, което е праведно, правилно и на коренни-а ни язик (т. е. на черковнославянския език) свойствено и природно”, той би срещнал разбиране и признание само от страна на малобройни привърженици на този език. Но като смисля народа, който „не може да поима лесно това. . . благоречие”, той е решил да говори „на тоя час” просто — „толкова, колкото е возможно”. За това той може да получи укорение от „любословните”, но от „любочитателите”, които ще разбират каквото четат, надява се да чуе благодарност за „лекопонятието”. В същото време К. Фотинов се обявява и против широкото вмъкване на „просторечието” (народната реч) в книжнината: „Не е прилично, нито па полезно да употреблява человек речи испорчени и совсем от матерни-а язик отдалечени и да последува в особни те и испорчени и поместни злообикновени речи, кои-то са испорчени и развалени от небрежение (немарене) и от неучение и кои-то са обикновени по некои места, но в некои други не са развалени, но учувани в свой-ат си источник.” [5]

През 1845 г. обаче К. Фотинов променя езиковите си позиции. Навярно под влияние на Ю. И. Венелин, чиято книга „О зародыше новой болгарской литературы” излиза в Русия през 1838 — 1841, а в български превод през 1842 г., К. Фотинов се обявява за последовател на черковнославянския език и за враг на членовете и юсовете (гласните  и ). В статията „Мъчно е да познае человек сам себе си”, напечатана в последните два броя на сп. „Любословие” в края на 1845 г., Фотинов заявява, че е решил да се придържа към черковнославянската граматика на Аврам Мразович тъй като простонародният език нямал граматика, а „каквото на кон узда, така е на един народний язик писменица (граматика)”. След това той доказва, че черковнославянският език е истинският старобългарски език и че най-малко на българите подобавало да се отказват от това „церковное наречие”, което е тъкмо нам „отечествено и природно”. Затова българите трябва според Фотинов да избягват в своя книжовен език простонародните членове и юсове и да използуват повече изразни средства от черковнославянския език. Едновременно с Фотинов застава на същите позиции и Христаки Павлович (във второто издание на „Славено-болгарска граматика” от 1845 г.) и така се оформя теоретически черковнославянската школа (в момент, когато най-ранният й представител в практиката, К. Огнянович, се отдалечава от нея, като започва да употребява членове). В езика на всички тези представители на черковнославянската школа личи западнобългарска говорна основа.

Колко невъзможно е било обаче да се следва в нашата книжовна практика черковнославянската граматика на А. Мразович, личи от признанието на самия К. Фотинов в посочената вече статия: „То е истина, ние не можеме нито да говориме, нито да пишеме според церковное наречие; по крайней мере обаче длъжни сме да следуваме по негови правила и наставления така, каквото прават учении людие на днешния ден.” Последните думи показват, че черковнославянската школа на практика има доста умерен характер, но все пак се различава определено от славянобългарската по това, че избягва членовете и юсовете и използува повече черковнославянски думи и форми.

Поради своята непригодност в практиката черковнославянската школа не се е развила в по-значително течение. Всъщност Хр. Павлович поради ранната си смърт (1848) не издава нищо друго след граматиката си от 1845 г., а К. Фотинов само след няколко години в „Душесловие”, преведено и издадено през 1852 г., се връща към езика на „Общое землеописание” и „Любословие” от 1844 г., т. е. към употребата на членове и отчасти на юсове и намаляване на черковнославянските елементи.

След изчезването на черковнославянската школа славянобългарската постепенно се приближава практически към новобългарската, така че към средата на века се установява единство в книжовната практика в полза на новобългарската школа.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Срв. напр. А р н а у д о в, М. Език и граматически идеи. — Сб. Г. С. Раковски, По случай петдесетгодишнината от смъртта му, София, 1917, с. 183-222.

2. П е н е в, Б. История на новата българска литература, т. III. София, 1933, с. 129.

3. К е р е м и д ч и е в, Г. Борба за книжовен език и правопис. 1939, с. 5.

4. Априлов, В. Мысли за сегашно то блгарско ученiе. Одеса, 1847.

5. Ф о т и н о в, К. Извинение за неблагоприятност описания, сп. Любословие, 1844, кн. 2, с. 21.