2. ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ

Времето на Паисий Хилендарски и неговите последователи
 

Възникването на съвременния български книжовен език е свързано с Паисиевата „История славеноболгарская” (1762). Светският, просветен и публицистичен характер на това произведение налага определен характер и на неговия език, който се различава от езика на дамаскините със значително по-голямото количество черковнославянизми въпреки желанието на автора да пише „просто за простите българи”. От Паисиевото произведение тръгва развитието не само на нашата нова литература, но и на новото ни книжовно езиково строителство. Вложената здрава идея за осъществяване на ново езиково (книжовно) строителство върху основата на народния език, обогатена с плодовете на нашето предшествуващо многовековно езикотворчество (запазени в домашни паметници и практически черпени главно от черковнославянската писменост), постепенно укрепва и с течение на времето придобива по-последователно, макар и не праволинейно развитие в практиката.

Текстът на „История славеноболгарская” е едно вдъхновено обръщение към българския народ, към всички българи, не само към грамотните, които биха могли да я четат и да си я преписват, но и към неуките, които могат само да слушат написаното в нея, когато други го четат на глас. Това се вижда както от заглавието на предисловието, отправено „к хотещим читати и послушати историйцу сию”, така и от обръщението: „Внемлите (т. е. внимавайте) ви, читатели и слишатели, роде болгарски.” Това обстоятелство говори за най-широка обществена насоченост на малката, но велика по замисъл и историческа роля „История славеноболгарская”. Разбира се, за да бъде достъпна тази „историйца” за широки народни среди, тя е трябвало да бъде написана на достъпен език. Да се пише на достъпен за народа език е трудна задача и в днешно време, камо ли по онова време, през XVIII век, когато не е имало народен писмен език за изразяване на една система от понятия и идеи, различна от традиционния битово-религиозен начин на мислене. В този смисъл стремежът на дамаскинарите да си служат с простонародния език е бил много по-лесно осъществим, тъй като съдържанието на дамаскинските слова е било твърде близко до традиционния народен бит.

Като голяма историческа личност Паисий е имал ясна и прогресивна езикова концепция, съзнателно отношение към езиковата страна на своето произведение за разлика от дамаскинарите и от други свои съвременници, които практически са използували народния език, без да дават израз на една определена езикова концепция върху нова историческа и културна основа.

В послесловието на Историята Паисий изтъква, че не се е учил на граматика, но ние не трябва да тълкуваме това като извинение, задето Историята му не е написана на книжовен черковнославянски език. Не поради неученост е писал той на такъв опростен писмен език, смесица от народни и книжовни елементи, а от съзнанието, че трябва да бъде разбиран от простите българи, за което не е нужно да „намества” думите и буквите според черковнославянската граматика. В думите „простим болгаром просто и написах”, сиреч „за простите българи просто и написах”, се съдържа една вече узряла в съзнанието на великия светогорец езикова идея на новото време — идеята, че народният езнк е историческа ценност и фактор за развитието и напредъка на народа към по-добър живот. Той си дава сметка, че „болгарските речи” са били тогава по-прости от руските, но той зове и заклина сънародниците си да обичат своя роден език и да си служат с него.

В същата година (1762), когато Паисий заявява, че пише своята книга на прост език за простите българи, неговият съвременник поп Тодор Врачански обяснява, че воден от книголюбие и ревност, е написал една своя книга „на простом езиком ради прости людие” [1]. Тук още липсва паисиевското съзнание за връзката между род и език. По-късно обаче последователите на Паисий като Софроний Врачански и др. започват да манифестират още в заглавието на своите произведения, че те са преведени и написани на български народен език.

Периодът на първите прояви обхваща втората половина на XVIII в. и първата четвърт на XIX в. (оt Паисиевата История до Бероновия Рибен буквар).

В езика на първите възрожденци (Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и др.) намираме значително количество черковнославянизми, безсистемно премесени с народната основа във всичките области на езиковата структура. Но въпреки че у тези книжовници също не се забелязва последователност и единство, все пак тук се наблюдава определена посока на развитие към количествено и функционално ограничаване на черковнославянизмите в полза на формалните и речниковите особености на народната реч. Първоначално черковнославянизмите не само обогатяват изразните средства, но придават и книжовен характер, литературност на израза, а по-сетне постепенно употребата им се ограничава главно до попълване на лексикалните изразни средства на народната реч. Този път на развитие се вижда доста нагледно в богатата и продължителна книжовна дейност на Софроний Врачански. Показателен е фактът, че той при повторното преписване на Паисиевата история (1781), извършено 16 години след първото, увеличава значително новобългарските елементи в нейния текст. [2]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. А н г е л о в, Б. С т. Съвременници на Паисий, II. 1964, с. 101.

2. Вж. Словаря на тези елементи в изданието: С т. Р о м а н с к и, Нов Софрониев препис на Паисиевата история, 1938, с. 133—188; също и С т. Ж е р е в, Езикът на втория Софрониев препис на „История славянобългарска” от 1781 г. в сравнение с първия (1765), сп. Български език, XIX (1969), кн. 2, с. 122-137.