1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Национален, наддиалектен характер на съвременния книжовен език
 

В резултат на последователното въздействие на западната и източната диалектна основа, както и на по-сетнешното взаимодействие между източни и западни говорни особености в езиковата практика на интелигенцията, нашият съвременен книжовен език представя сложна формация, която не се покрива с никой отделен говор (нито с отделна група говори). Характерни за неговия строеж са не само редица особености на източните говори (както обикновено се мисли), но и редица особености на западните говори, така че в действителност той не само по функция, но и по строеж има национален или наддиалектен характер. Ето по-важните фонетични, фонетично-морфологични и морфологични особености на книжовния език с оглед към техния произход от източните или от западните български говори:

А. Ф о н е т и ч н и  о с о б е н о с т и

I. На действието на западнобългарската основа, върху която са се развили началните, а и някои по-сетнешни процеси на изграждането на книжовния ни език, се дължат следните фонетични особености на книжовния език:

а) запазване на широките неударени гласни в техния първоначален (нередуциран) гласеж, например сег, врме, ког, брзо (а не сиг, врми, куг, брзу, както е в източните говори);

б) запазване на непрегласено старо я (и а след ж, ш, ч) под ударение пред мека сричка, например поляна — полни, Стоян — Стоне, тояга — тоги, чаша — чши, овчар — овчри (а не изт. бълг. полни, Стоне, тоги, чши, овчри);

в) нейотуван изговор на е в началото на дума или след друга гласна, например езеро, кое, твое, знае, поезия (а не на изт. бълг. йезеро, койе, твойе, знайе, пойезия).

II. На източнобългарска основа са се установили постепенно от 1824 г. (когато излиза Рибният буквар на П. Берон) насетне следните характерна фонетични особености на книжовния езикс

а) изговор на меки съгласни с определени форми, например нося — носят, търпя — търпят, конят, овчарят, учителят (а не носа — носат, търпа — търпат, конът, овчарът, учителът, както е в западния изговор);

б) якане, например вяра — верен, смях — смехът, някой (а не зап. бълг. вера — верен, смех — смехът; некой);

в) подвижност на гласната ъ в съседство с р и л, например пръв — първи, мълча — млъквам;

г) определени особености на ударението — неподвижност в парадигми, като чет — четш, напша — напшеш — напсах, вод — водта, глав — главте (а не зап. бълг. чта — четш, нпиша — напшеш — написх, вда — водта, глва — главта, глви — главте), крайно ударение в повелително наклонение, например чет, пиш, напиш, взем, стан (а не зап. бълг. чти, пши, нпиши, взми, стни).

Допуска се двояко ударение — източно и западно — при непрефиксални гласни в минало свършено време: източнобългарско неподвижно хдя — хдих и западнобългарско подвижно хдя — ходх. Също и при имперфективирани глаголи: кзвам, разкзвам — източнобългарско кзвах, разкзвах и западнобългарско казвх, разказвх.

Б. Ф о н е т и ч н о - м о р ф о л о г и ч н о  о с о б е н о с т и

I. Под влияние на източните говори са се установили следните особености:

а) член -ът, -а в мъжки род, например човекът, човека, градът, града (а не зап. бълг. човеко, градо);

б) окончание -и за множествено число при съществителни от мъжки род, например орачи, копачи, другари, граждани (а не зап. бълг. ораче, копаче, другаре, граждане);

в) окончание -а, -я в 1 л., ед. ч., сег. време на глаголите от I. и II спрежение, например чета, живея, ходя, стоя (а не четем, живеем, ходим, стоим, както е в голяма част от западните говори).

II. Под влияние на западните говори са се установили следните особености:

а) незатъмнено окончание -а (-я) при съществителни имена от женски род, например глав, вод, самот, солт, радостт, зем (а не изт. бълг. главъ, водъ, самотъ, солтъ, радостъ, зем'ъ);

б) член -те в множествено число при имената от мъжки и женски род, например орачите, другарите, борците, майките, добрите, белите (а не изт. бълг. орачити, другарити, борцити, майкити, добрити, белити);

в) окончание -е във форми за среден род като мое, наше, овче, краве (а не изт. бълг. мойо, нашо, овчо, кравьо);

г) към края на миналия век се възприемат кратките местоименни форми ме, те, се (вместо изт. бълг. ма, та, са).

В. М о р ф о л о г и ч н и  о с о б е н о с т и

I. Под влияние на източните говори са се установили:

а) формата за бройно множествено число при съществителните имена от мъжки род, например два стола, пет града, осем  речника, дванайсет месеца (а не зап. бълг. два столове, пет градове, осем речници, дванайсет месеци);

б) формата за несвършено причастие на -л (от основата на минало несвършено време), например четях — четял, пишех — пишел, пеех — пеел, ходех — ходел, делях — делял (отделна от формата на свършеното причастие на -л: четох — чел, писах — писал, пях — пял, ходих — ходил, делих — делил). В западните говори тази форма не съществува.

в) формата на относителните местоимения и наречия с особена наставка -то, например който, когато, какъвто, където, когато. В западните говори въпросителните местоимения и наречия се употребяват без -то като относителни.

II. На влияние на западните говори се дължи:

а) установяване на деепричастието на -ейки, -айки (в края на миналия век), например четейки, пишейки, вървейки, ходейки, гледайки;

б) отпадане преди 2—3 десетилетия на източнобългарската форма на косвен падеж на -а, -я при лични и роднински имена: повикай Петър, кажи на Иван, кажи на вуйчо си, съчинения на Вазов (вместо повикай Петра, кажи на Ивана, кажи на вуйча си, съчинения на Вазова).

В резултат на всички тези процеси съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор. Критериите на неговата правилност са отразени в съвременните български граматики и речници въз основа на спонтанно очерталата се меродявна говорна практика на интелигенцията.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]