1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Взаимодействие между народен език и книжовна традиция
 

Изтъкна се вече, че съвременният (новобългарският) книжовен език е изграден върху основата на съвременния български народен език. Това положение е безспорно, но все пак изисква някои уточнявания, тъй като процесите и факторите при изграждането на нашия книжовен език са били по-сложни, отколкото сме склонни обикновено да мислим. Всъщност всеки книжовен език, особено в периода на своето изграждане, не може да не търпи едни или други влияния от по-стари книжовни езици, познати на неговите строители и носители.

Значително е влиянието на класическите европейски езици — старогръцки и главно латински — върху формирането и развитието на западноевропейските (романски, германски и някои славянска) книжовни езици, а косвено и върху останалите славянски и други европейски езици. Подобно е било влиянието и на книжовния арабски език върху тюркските езици.

Функциите на книжовния език са несравнено по-сложни от функциите на народната реч, върху която е изграден. Книжовният език, създаден на народна основа, получава значителна обработка не само в смисъл на нормализация, но и в смисъл на количествено и функционално обогатяване. Източниците за обогатяване могат да бъдат различни. Най-често тук имаме работа с пряко или косвено влияние от други книжовни езици. Влиянието може да се прояви по различни начини и пътища: заемане на готов езиков материал (най-често лексикален и лексикално-фразеологичен), заемане на езикови модели и конструкции, калкиране, семантични заемки, а също така и по-своеобразно оформяне на някои особености в резултат на взаимодействието между народния език и някои книжовни влияния.

Също и у писателите, които си служат с регионален език (пишат на диалект) се наблюдават покрай диалектната основа и отражения от нормите, а също и от лексикалното и синтактичното богатство на книжовния език. Такъв е случаят у нас например с регионалния език на Т. Г. Влайков. [1]

Съвременният български книжовен език е възприел следните по-важни структурни особености от народната реч:

В областта на фонетиката — рефлекси на ятовата гласна, изговор на групите ър/ръ, ъл/лъ между съгласни, характер на мекостта, система на ударението и др.

В областта на морфологията — всички типични особености на новобългарската реч: при имената — отсъствие на падежни форми, наличие на член, особена форма на бройно множествено число в мъжки род, характерен строеж на относителните местоимения и наречия (със словообразувателна морфема -то: който, когато и пр.). степенуване на прилагателните с предпоставени частици по- и най- и др.; при глаголите — отсъствие на инфинитив, богата темпорална система, преизказно наклонение, особено несвършено причастие на -л от основата на имперфекта и др.

В областта на синтаксиса съвременният български книжовен език се характеризира с най-съществените особености на народната реч — аналитизъм, т. е. безпадежно и предложно изявяване на синтактичните отношения на съществителните имена в изречението, употреба на лични глаголни конструкции („да-конструкции”) на мястото на старобългарския инфинитив; характерен строеж на изречението във връзка с употребата на някои глаголни и местоименни енклитики.

Речниковият материал на българската народна реч заедно със своята словообразователна система е преминал като основа на речниковия състав на книжовния език. Заедно с него са проникнали в книжовния език и някои думи от чужд — главно от турски (респ. турско-арабски и турско-персийски) и гръцки произход, които са били употребявани в народната реч, например таван, боя, ракия, дюшек, чакъл (тур.), акъл, бакалин, халва, джоб (араб.), бостан, гердан, чаршаф, чешма (перс,), креват, трапеза, тиган, хартия, молив, стомана, стомах, харесвам, евтин (гръц.) Забелязва се обаче още от самото начало стремеж към ограничаване на турцизмите и простонародните гърцизми в книжовния език.

От друга страна, не случайно българският книжовен език е проявил в процеса на своето изграждане значителен афинитет към езиковото богатство на старинната книжовна езикова традиция, водеща началото си още от делото на Кирил и Методий, представена през XVII, XVIII и XIX в. главно чрез езиковото богатство на черковнославянската религиозна книжнина. Макар и претърпяла значителни структурни изменения в течение на вековете, съвременната народна българска реч е могла да бъде най-естествена среда, в която намират отново място значително количество народни елементи, плод на езиковото творчество на нашия народ през много векове, но временно забравени от народа в мрака на робството.

В нашия съвременен книжовен език най-богато е представено въздействието на старата книжовна традиция, макар и по околен път, в областта на речника.

Широко разпространен и продуктивен тип в книжовния ни език са станали старобългарските (изчезнали в новобългарските говори, обаче преминали по книжовен път в черковнославянски и руски и оттам отново в български) съществителни за деятелни лица с наставка -тел, като учител, деятел, създател, мислител, слушател, владетел, мечтател и мн. др., в днешно време и за предмети — предпазител, разпределител, усилвател и т. н. Днес този тип думи са много повече от народните с наставка -ач в нашия книжовен език. Някои отделни такива думи са били запазени и в домашната традиция, но тук става дума за силно активизиране и количествено увеличение на този словообразувателен тип от XIX в. насам.

Също много разпространени и отчасти продуктивни в книжовния ни език са станали през време на Възраждането и отвлечените съществителни с наставка -ние, минали по същите пътища, например знание, сведение, събрание, смирение, поведение, намерение, престъпление, наказание, нападение, спасение, умение и т. н.

Твърде разпространени и продуктивни днес в нашия език са и прилагателните от старобългарски по произход тип с наставка -те-лен (-тел-ен), например спасителен, поучителен, допълнителен, определителен, повторителен, разпределителен, подготвителен и пр.

Получили са разпространение в нашия съвременен език по приемственост от по-стария език и прилагателни с наставка -им, -ем (която някога е служила за образуване на сегашни страдателни причастия, изчезнали като морфологична категория в народния ни езих), например любим, нетърпим, несъкрушим, уязвим, непреодолим, неузнаваем, изменяем и др.

Увеличена е значително (в сравнение с положението в народния език) в резултат на същите книжовни влияния през Възраждането и категорията на сложните думи в книжовния ни език.

Размерът и силата на старобългарско-черковнославянското влияние в тези и в някои други случаи не може да се определят само чрез количеството на думите, тъй като много от тях са възникнали по-късно, а дори и в наше време. Много съществено обаче е, че в случая имаме възприемане и активизиране на самите словообразувателни средства и типове. Това говори, че влиянието на нашата езикова старина е по-дълбоко и че тя по този начин се слива и преплита здраво с материала от съвременния ни народен език.

Между морфологичните явления в нашия книжовен език, отразяващи влияние на старата книжовна традиция, трябва да се посочи преди всичко възстановяването на формите за сегашно деятелно причастие на -щ в глаголното спрежение: четящ, ходещ, гледащ и т. н. Това причастие, характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно в българските народни говори, се настанява отново в българския книжовен език постепенно, най-напред под влиянието на черковнославянския, а след това и на руския език (то има старобългарско-черковнославянски произход и в самия руски език).

Може да се допусне черковнославянско влияние и при установяване на книжовните форми за условно наклонение от типа бих чел (стб. БЫХЪ ЧЕЛЪ), които в говорите са по-слабо разпространени от простото новобългарско условно наклонение ядвам, ходвам.

Важно нововъведение в книжовния синтаксис са обособените части на изречението (главно обособени определения и причастия конструкции) под влияние на другите книжовни (славянски и неславянски) езици. Това явление има широк обсег и значителни последици за книжовния език, тъй като стои във връзка с някои явления от морфологично естество, като въвеждане на сегашно деятелно причастие (по книжовен път), на деепричастие (от западните говори) и др.

* * *

По-горе ставаше дума за особености от книжовен произход, които са проникнали в сравнително непроменен вид и непроменена функция в строежа на новобългарския книжовен език, допринасяйки за неговото обогатяване и по-бързо развитие. Обаче в същото време са се развили и процеси на взаимодействие между народни и книжовни елементи, в резултат на които са настъпили изменения в едните или другите от тях или е било улеснено проявяването на някои влияния от западните говори. Впрочем и между разгледаните вече явления може да се посочат случаи на по-специфично отразяване на новите явления във връзка с особеностите на българската езикова почва, на която те се пренасят. Така отглаголните съществителни на -ние са стеснили своите функции, за да се разграничат от народните отглаголни съществителни на -не, а формите на -им, -ем са преминали като прилагателни, въпреки че в черковнославянски език те са сегашни страдателни причастия.

Ще разгледаме някои по-ярки случаи на взаимоотношение между народни и книжовни елементи:

Още от първата половина на миналия век се забелязва ясна тенденция под влияние на черковнославянската книжнина (и западното произношение) към ограничаване на фонетичния преглас я/е само в рамките на етимологичното  и запазване на гласна я (респ. а след палатализирана съгласна) пред мека сричка и под ударение, непрегласена в думи като поляна—поляни (а не изт. полени), тояга—тояги (а не изт. тоеги), жаба—жабешки (а не изт. жебешки). Така книжовното произношение в този случай съвпада и със западното произношение.

Неударените гласни е, о, а са се отбелязвали още от началото на новобългарската писменост последователно с е, о, а, без редукция (т. е. незаменени с и ('ъ), у, ъ, въпреки че в източното (североизточното) произношение те са редуцирани и съвпадат в повечето случаи с и ('ъ), у, ъ. (В днешно време редукцията на неударено а трябва да се признае за нормално явление в книжовния изговор.) Така писмената традиция определя до голяма степен в някои съществени точки нормата на книжовния изговор, но това става възможно поради обстоятелството, че тази писмена норма се намира в съответствие с произношението на някоя друга (в случая — в западната) говорна област. По същия път може да се обясни и установяването на нормата да се изговаря като чисто а удареното окончание -а при съществителните, произнасяно в североизточните говори като -ъ, а в югоизточните и западните като -а (книж. глава, ръка, есента; изт. главъ, ръкъ, есентъ; югоизт. глава, ръка, есента; зап. глава, ръка, есента) С влияние на книжовната традиция главно трябва да се обясни установяването на нормата да се запазва винаги съгласната х на историческото й място: хляб, сух, пееха (диал. ляб, суф, пееа).

Така още от Възраждането нормите на произношението тръгват по такъв път на раззигие, че се явяват някои отклонения от преобладаващото източно произношение и отражение на определени черти от западното. Това става обаче в такива случаи, когато западното произношение е било по-малко отдалечено от старобългарското състояние, какъвто е случаят с изговора на неударените гласни, с непрегласения изговор на я (а след палатализирана съгласна) пред меки срички и др. Всъщност тук съобразяването с по-старинните особености, с по-първичното, не еволюирало състояние на българското и „славянското” произношение е било навярно по-основен фактор, но то не би могло да се осъществи, ако не би намерило опора в някои говорни области. Този принцип на формиране на книжовното произношение се е осъществявал спонтанно, без специална обосновка в редица случаи. Намираме го обаче и доста ясно формулиран у М. Дринов: „Когато пък някоя дума на разни места се изговаря разно, то това противоречие да се помирява с помощта ... на старобългарското правописание; тъй например: скрътеното възвратно местоимение в едни места се изговаря са, в други с, в трети се. В този случай нека се обърнем към старобългарските паметници. В тях ние ще найдем, че това местоимение се пише С. А граматиката на старобългарский език ще да ни каже, че буквата  се е произносила в старо време като ен, следователно  се изговаряло тогава като сен, както и досега се изговаря на полский език. След време звукът и се е затрил, останало е само се, което и днес се чуе в някои от западните български области . . . Това разяснение, чини ни се, не оставя никакво място за препирня, и токо любителите на безполезни прекословия могат след това да стоят за са или пък за ся.” [2]

Принципът, формулиран от М. Дринов, е бил приложен, очевидно, също и по отношение на подобните местоименни форми ме и те. Същото може да се каже и за частицата за образуване на бъдеще време ще, възприета в този сравнително по-старинен вид, срещан в някои говори, докато в североизточните говори тя се изговаря най-често шъ.

В областта на имената се забелязват някои своеобразни нововъведения при членните форми. На първо място трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни (диалектни) фонетични разновидности на члена в м. р., ед. ч. в зависимост от падежната (синтактичната) функция на името: ученикът пише — повикайте ученика. Тази практика е могла да се развие на почвата на книжовния език под влияние на черковнославянската падежна система. Нейното начало иде от граматическите схващания на Неофит Рилски (срв. неговата „Болгарска грамматика”, 1835), който при липса на по-ясен поглед върху езиковите явления тогава се е опитал по изкуствен път да обедини в книжовния език фонетичните разновидности на членните форми в различни говори, разпределяйки тяхната употреба по критерий (падежна функция), който няма нищо общо с граматическата природа на члена. В днешния си вид правилото за упвтребата на пълен и кратък член в зависимост от синтактичната служба на името е установено окончателно в правописа от 1899 г.

Интересно явление в книжовния език е и изживялата вече своята употреба членна форма (-и)й при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. [3]

Морфологичен характер има тенденцията към възстановяване на гласната -и (вм. народното общобългарско -й), когато тя е окончание за множествено число след гласна (славеи, змии, народен изговор славей, змий). Графическото запазване на -и в такова положение под влияние на старата писменост още от началото на Възраждането се отразява с течение на времето и върху изговора. Процесът обаче е твърде бавен и не е завършен и до днес в говора на интелигенцията.

Възстановяването на сегашно деятелно причастие в спрежението на глагола, за което стана дума по-горе, е само една страна на един по-сложен процес. В книжовните езици — черковнославянски, руски, френски и др., — които са били познати на нашите възрожденци, се употребяват и причастни конструкции с минали причастия, както и деепричастни конструкции. Интересен процес за запълване очерталата се на фона на други книжовни езици празнота в българската граматична структура при нейната книжовна обработка е приспособяването на свършеното причастие на -л към по-широка атрибутивна и особено обособена употреба, т. е. към функциите на изчезналото минало причастие на -вш, например пристигналият отдалече гост, гостът, пристигнал отдалече. [4] В народния език това причастие се употребява главно за образуване на сложни глаголни времена.

Деепричастието на -йки пък се заема от западните говори като по-удобна форма от архаичната на -щи и др. [5] Съществен фактор за настаняването на тези деепричастни форми в българското спрежение е била нуждата от установяване на съответствия с деепричастните конструкции в другите славянски и неславянски книжовни езици. Вижда се как книжовното влияние е довело до една своеобразна селекция между наличните черковнославянски и диалектни форми.

Интересно явление в българския книжовен език е употребата на изявителни, а не на преизказни глаголни времена в т. нар. библейски стил, например: “В началото бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата. Рече бог: да бъде светлина. И биде светлина . . .” (Битие, гл. I). Запазените старобългарски форми на аориста и имперфекта в черковнославянски (както и в нашите ръкописни религиозно-повествователни книги) се задържат като осветени в практиката на религиозния разказ и в новобългарския превод, придавайки особена стилистична отсянка на разказа. По този начин се установява особен, библейски стил на разказване на предания, който се противопоставя на народния стил на разказване с преизказни времена (срв. „В начало бог сътворил небето и земята. А земята била безвидна и пуста; тъмнина се разстилала над бездната . . .”) Тази употреба на изявителни форми (заедно с някои други особености на библейския стил) се среща и в художествената литература при сказания със старинен характер, срв. например у Н. Райнов: „Бран кървава се дигна по цяла българска страна. Брат срещу брат стана — син баща си в кърви потопи. Незнайни хора метеж подигнаха . . .” [6]

В областта на синтаксиса се забелязва по-силно или по-слабо редуциране на някои характерни особености на народната новобългарска система.

Така например се задържа в по-ограничен вид удвояването на обекта с помощта на енклитични местоименни форми (мене ме повикаха, на мене ми казаха). В много случаи това специфично балканско явление намира място в нашия книжовен език, но понякога, под влияние на книжовните черковнославянски и руски (а може би и западноевропейски) синтактични образци, се избягва. Все пак то е характерна особеност на българския книжовен синтаксис. [7]

Не са намерили място в книжовния език характерните за източните говори възвратни конструкции мене си, тебе си, него си, нас си и пр., но при заместването им с книжовната (черковнославянско-руска) форма себе тази форма е влязла в своеобразно съчетание с характерната народна форма за изразяване на възвратност си, така че в съвременния български език възвратното местоимение има форма себе си.

Интересно нововъведение (под влияние на други книжовни езици, главно черковнославянски) се забелязва при функциите на относителното местоимение който в книжовния език. Докато в народната реч то се употребява само в предпоставени подчинени определителни изречения (който те попита, на него ще кажеш, когото срещнеш, него попитай), в книжовния език се въвежда и в следпоставени подчинени изречения (къде е човекът, който ме е търсил, дойде човекът, с когото ще пътуваме). В тези случаи относителното местоимение който е изместило относителните съюзи дето и дека, употребявани в народната реч (човекът, дето (дека) ме е търсил, човекът, дето (дека) ще пътуваме с него). [8]

Под влияние на други книжовни езици в българския книжовен език се забелязва постепенно изоставяне на някои „опростени” синтактични конструкции от народната реч — срв. ранния Вазов: «Знаеше да обича и които мразеше”, „Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек”. В съвременния книжовен език се предпочитат конструкции с по-отчетливо оформяне на главното и подчиненото изречение: „Знаеше да обича и тези, които мразеше”, „Българският ум измислил такива работи, че да се чуди и мае човек”. Възможно е тук да има и самостойна тенденция към по-пълно логично изграждане на фразата.

* * *

Анализираният материал хвърля светлина върху начина и пътя за установяване на редица характерни особености в новобългарския книжовен език, на които досега е гледано повече или по-малко опростено и едностранчиво.

Същевременно проучването на различни прояви на влиянието на книжовната традиция и изобщо на книжовните влияния при формирането на новобългарския книжовен език е принос към проучването на въпроса за взаимодействието между езиците. Вижда се, че явлението езикова интерференция се наблюдава доста широко в такива случаи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Вж. Заимов, Й. Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор. Български език, IV. 1954, кн. 1, 65—73.

2. Дринов, М. За новобългарското азбуке.— П е р ио д и ч е с к о  с п и с а н и е, Браила, кн 2, 1870, с. 9.

3. Срв. П о п о в а, В. Из историята на една членна форма в книжовния български език. — Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, 1962, 353—369.

4. Вж. във връзка с това явление изследването на  С т а н к о в, В. Поява и развой на обособената употреба на миналото свършено действително причастие в българския книжовен език.—В: Славистичен сборник, 1963, с. 181.

5. Вж. изследването на  П ъ р в е в, Х р. Установяване на деепричастието в съвременния книжовен български език. — Български език, VIII, 1958, кн. 2, 122-133.

6. Р а й н о в, Н. Книга за царете, “Цар Петър”.

7. Вж. за него проучванията на  П о п о в, К. Стилно-граматична употреба на удвоеното допълнение в българския книжовен език.—Известия на Инст. за бълг. ез., кн. VIII. 1962, 459-470;  Ц и х у н, Г. Местоименната енклитика и словоредът в българското изречение. — Български език. XII, 1962, кн. 4. 283—291; O r z e c h o w s k a, H. Podwajaniedopelnien w historii bulgarskiego jezika literackiego. Warszawa, 1973, 144 с.;  М а н о л о в а, Л. Употребата на удвоеното допълнение в съвременния печат. — В: Проблеми на българската книжовна реч, 1974, 162—168.

8. Вж. по този въпрос статията на  П о п о в а, В. Една нова употреба на местоимеиието който в развитието на българския книжовен език. — Български език, XIII, 1963, кн. 4—5, 354-362.