1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Роля на старобългарската и черковнославянската писмена традиция
 

Черковнославянският език не е бил досега предмет на особено внимание в славистиката. Наистина, при сравнително-историческото изучаване на славянските езици науката разполага с непосредните и много по-важни данни за старобългарския (Кирило-Методиевия) език от Х-XI в., обаче черковнославянският език, възприел и развил по-нататък голямото богатство на старобългарския език, е изиграл твърде важна роля за изграждането и развитието на някои от съвременните  к н и ж о в н и  славянски езици, между които се намира и съвременниият български книжовен език. От това гледище са нужни тепърва специални проучвания върху строежа и лексикалното и стилистично богатство на черковнославянския език и върху сложните процеси на взаимодействие между него и редица други славянски езици. Нуждата от такива проучвания стана явна в последно време, след като бяха развити на по-широка основа специални проучвания върху историята на книжовните славянски езици.

Въпросът за черковнославянското езиково влияние върху развоя на нашия книжовен език досега не е бил поставян на специално разглеждане. Само в някои отделни статии, посветени на руското влияние върху нашия книжовен език, се отбелязва, че то се свързва с черковнославянското, без да се прави опит за разграничение помежду им. Проф. Б. Цонев е склонен да разглежда черковнославянското влияние като руско, тъй като самият черковнославянски език е порусена донякъде редакция на старобългарския език [1]. Трябва обаче да се прави разлика между черковнославянско и руско влияние.

Черковнославянският език е играл роля във всички случаи, когато новобългарският народен език е бил подлаган в една или друга степен на книжовна обработка. Конкретните изследвания върху тези отделни случаи биха дали интересни данни за изучаването на многообразието в живота и развоя на книжовните езици. Тук моята задача е да се спра по-конкретно главно върху процеса на изграждането на съвременния български книжовен език през XIX в., а предшествуващите моменти ще бъдат по-бегло отбелязани.

Въпреки обедняването на литературния живот все пак във връзка с религиозния живот е била запазена в по-широка употреба известна лексика с книжовен, „културен” характер. Тук се отнасят например думи като разпетие, възкресение, възнесение, създател, творец, вседържител, мъченик, великомъченик, угодник, причестие, съпръг, ръпът, ърод, благоъхание, блъдница, поръгание и т. н. Като цялост обаче езикът на традиционната религиозна книжнина (особено в морфологично и синтактично, т. е. в граматично отношение) е бил вече твърде старинен, а и значително нееднороден, така че не е могъл да бъде използуван като основа за нови книжовни прояви, наложени от развитието на живота. Това обаче не значи, че в днешния български книжовен език е невъзможно да се търсят по-старинни книжовни елементи (разбира се, из областта на лексиката), запазени в непрекъсната употреба още от старобългарско време. Лексикалното богатство на старобългарския книжовен език по пряк или косвен път е играло значителна роля в изграждането на новобългарската книжовна лексика.

През XVII в. печатните черковнославянски книги, доставяни от Русия, се разпространяват в българските земи и изместват употребяваните дотогава, преписвани на ръка религиозни текстове. Тези печатни богослужебни книги имат значителни предимства. Те са можели да се набавят в по-голямо количество екземпляри, и то напълно еднородни, и езикът им е бил строго нормализиран. Важно е да се отбележи, че те отразяват с незначителни отклонения текста на старобългарските преводи на богослужебните книги, така че в лексикално отношение не е имало съществена разлика между тях и употребяваните дотогава у нас ръкописни текстове. Много думи обаче се явяват тук в нова (руска) фонетична форма. Така например думи като поръгание, съпръг, благоъхание, ътроба, ърод, блъдница, мъченик сега се явяват във форма поругание, супруг, благоухание, утроба, урод, блудница, мученик, думи като разпетие, причестие, чедо сега се явяват във форма разпятие, причастие, чадо, думи като ръпът, възкръсение сега се явяват във форма ропот, возкресение и т. н. Тези форми не съществуват само в архаичния контекст на черковнославянските книги, а постепенно проникват и се разпространяват и в българската реч. Обикновено ние ги определяме като русизми, но това определение се нуждае от известно уточняване. Тук имаме работа не с нови думи (нови лексикални единици), а само с нови — руски (черковнославянски) — форми на тези думи, които и преди това са съществували непрекъснато в българския книжовен (и народен в една или друга степен) език. Те не попадат в „празно пространство”, не идват да обогатят българския културен живот с нови понятия, а се явяват само с нова фонетична форма, така че в случая имаме фонетични, а не лексикални русизми. А имало е и доста думи в черковнославянските текстове, които не са се различавали фонетично от съответните думи в ръкописните среднобългарски текстове, например спасение, благодеяние, спасител, благодетел, създател и пр. С течение на времето фонетичните русизми получават по-висша стилистична отсянка, т. е. тяхната употреба довежда до известно стилистично разнообразие в езика. Това се отнася изобщо до всички елементи от „черковнославянската” лексика, колто са се различавали от тогавашната простонародна лексика.

И тъй, черковнославянските печатни книги не са обогатили българския език с нова лексика, а са му придали известно формално и стилистично разнообразие. Същевременно те изиграват и друга, особено важна роля, като стават по същество по-нататъшни носители на старобългарската книжовна традиция. В този смисъл ще се разбира, без да се правят специални уговорки, въпросът за черковнославянския език във връзка с по-нататъшната история на българския книжовен език. Според проф. Цонев [2] същинското начало на руското влияние върху българския народ и език започва с въвеждането на руските черковни книги. Всъщност те са били руски не по език, а защото са били печатани в Русия. А езикът им не е бил руски, а черковнославянски. Руското влияние, което те носят, се състои само в някои руски особености във фонетичната форма на някои думи. Началото на истинското руско влияние трябва да се търси там, където езикът ни започва да се обогатява с нова лексика, заета направо от руски език.

Езикът на дамаскините е безспорно важна книжовна проява на българския език от времето на новобългарския период от неговата история. Той представя един недостатъчно развит и заглъхнал в условията на робството опит за създаване на популярна книжнина на народен, жив език. При особените и неблагоприятни условия този опит не довежда до оформяне на народностен книжовен език. Въпреки сравнителната бедност на езика на дамаскините, произтичаща от ограничената тематика на съдържанието им и от елементарността на изложението, тук се забелязва доста ясно едно основно явление, което се повтаря по-нататък в историята на новобългарския книжовен език в много по-голям размер: в тъканта на народната реч тук се вплита известно количество книжовно-черковнославянска лексика, която обогатява логически, формално в стилистически простонародните изразни средства. Такива са например думи като учител, писател, обладател, писание, сказание, повеление, спасение, изцеление, моление, привидение, желание, поучение, поклонение, кръщение, житие, повелях, представи се, възиде (на небето), сътворил, съзидуваше, премудрий, оружие, рука, голуб, муж, боголепна, благоразумнии, всесилнии, кандиловъжегател и много други. За да се получи впечатление от мястото и ролята на тази лексика в конкретния текст, ето някои извадки из Копривщенския и Свищовския дамаскин [3]:

„И тиа чюдеса что казахме блсвении христиане, това стори архггл Михаил; ами да скажем малко и за архггла Гавриила и после щем сказа пак и за двата на едно что са сториле.

Казуват книги црковни, что са виделе и разумеле сти члци, сичко им е архггл Гавриил показал. Пррку Даниилу тои показа видението что виде и тои блговести Иоакиму и Анни, и каза им како щът да родят Мрия прстая бца, тои еи носеше ястие у црквата стаа стих, тои каза и Сахарию прорку, как ще да им се роди Иоанн крстль, той и бци благовести и каза еи, как ще да породи господа нашего Иис Ха, той рче Иосифу да пойме простаа бца да ю упази, тои и на онова време кога се роди Хе и рче на пастирете да идут в Витлеем и да видат отроче, той рче Иосифу да бяга в Египет, той му рче пак да се врати назад, той и на мироносците блговести въскрсение хво.” [4]

„И много болни, слепи, хроми, бесни и други какви да кажиш, въсесилная црца и живототочная о нас исцелява и до днес, не туко живи ами мртви вскрсява. Тъи трябува да напишим неизриченнаго бга оти из нея са е родил, тому подобава слава, чест и поклонение в веки амин.”

„В време егда црствова премудрии Леон имаши подружница твърдя добродетелна, имету и беше Теофану, щоту пиши на синаxар на декемврие мсца на шестнадесетии дн. Докъто ни беше са преставила стая, падна црю у болест тешка и неисцеленна толкос дето събраха от редом врачуви да го исцелят.”

„И тутакси са избави и съвършено исцеля толкос, дето този час стана от одарот си дето лижеши и сякаше чи ни бе лижал. Като видяха туй чудо, там щоту бяха сички са почудиха. И црю повеле на сяко ляту на този ден да прави сбор престии бдци и прснодви Марии зам да са поменува таквози благодеяние и да давами блгодорение на преславная владичица наша, оти из нея неизреченни бгети роден, тому подобава слава и държава во веки веком амин.

На синаxар пиши у петук на обновление някои члк тврдя богат повдигна са от Солуна да иди на черковата що са нарича живоприемнии източник. Сас много блгоговении зе сребро и злато доволно да има при себе си да даде на черковата и да има за харч.”

„. . . и научи гу да пиши лукави думи, като как е проводил Йоан ду царя црюградскии рукописание: Пиша аз, Йоан раб твои црю от Дамаск и ти давам поклунение да знаиш оти град наш услабна и нема много бои да са опрът тебе макар и малко войска да проводиш а ти без ни един бои щеш гу зе макар и ази ща ти помогна оти на моя ръка ети сичка држава. И други много лъжовни думи уйдордиса лъствии цр. Напукон повеле другиму даскалу да написа друго рукописание царево. . .” [5]

Тази лексика от книжовен произход в повечето случаи е ясна по форма и понятна по съдържание (общо взето, това се забелязва и по-нататък). Нейната употреба в дамаскинските текстове показва, че тя е била поне до известна степен позната на по-широки среди. Като се вземе предвид историческият момент, когато се появяват и разпространяват дамаскините (ХVII и XVIII в.) и черковнославянските печатни книги (от XVII в.), трябва да се приеме, че книжовната лексика в дамаскините се дължи по-скоро на незаглъхнала още среднобългарска книжовна традиция. Това се забелязва и в графиката (например при употребата на ъ и ь за означаване на гласна ъ). Обаче наличието на думи с у вместо ъ (от стб. ) — премудрии, оружие, муж, рука — говори вече и за черковнославянско влияние. Забелязва се влияние и от сръбската редакция на черковнославянски език, но по същината си то не е различно от прякото черковнославянско влияние.

* * *

В книжовната дейност на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански (последната третина на XVIII и началото на XIX в.) се разкрива вече по-друга езикова картина, която говори за пълно заглъхване на среднобългарската традиция и за засилване на ролята на черковнославянския език като източник на материал за книжовно оформяне на българския народен език. Това може да се види от следните извадки из техните произведения:

„А кои нелюбат за свой род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и не радат за свой язик болгарски, но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат болгаре, — о неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господарство? 3а толико лета царствували и били славни и чуени по сва земля, и много пути от силни римляне и от мудри грци дан възимали, и давали им царове и кралеве свои царски дъщери в супружество, да би имели мир и любов с цари болгарские.”

„Сей Сабин послал к цару просити мир, защо се убоял от грци. Болгари же видели, защо се убоял, събрали ся и противили ся храбро. Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих, побегнал в град Замориа и от туду прииде в Цариград под защищение царя Копронима и отложил почитание светих икон, що бил почитал в Болгарию. Болгари же поставили на царство Тагана.”

„Они Иванко отступил от гръци и събрал войска много; сътворил велика пакост гръком и погубил много войнство их. Но грци прелъстили его хитро; он се обезумил и веровал. Пришел сам в Цариград, они го метнули в едину мрачну темницу. Ту и конец въсприел окаяни и грди цареубийца, Остал Митар, брат его, и много градове грчески обладал; въстал на Йоана Калимана с войнство, призовал руси от Русиа на помощ себе, но Йоан Калиман отгнал руси паки в Русию и победил Митара, и убил его на бою. Тако се разрушила сила Иванкова и Митарева, що чинили много смущение между грци и болгари.” [6]

„Аз грешний в чловецех родихся на село Котел от отца Владислава, от матери Мариа, и положили первое имямое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя, и отец мой поял другую жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете. И токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше. И като бих девят години, подадоха ме книжное учение: понапреди не би возможно да поиду на учение, почто повише болен и немощен бех.”

„И като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И приидоша должниците стриини със судиа турецкий да преписуват домовния вещи и мало що наидоша. И мнеша, како см ги аз скрил. И повеле судиа да мя бият на фалага.”

„Всякоя неправда и всекое грабление неправедное зло и мерзостно ест Богу, и на премудрии праведнии человеци ненавистно ест, слишатели мои; ала най више, що са вамиши; они много грабят с неправда чужди вещи! Каквот по горието аслани и медведи от другии звери повише свирепи и люти сут; тако и в градех и странах вамишите от другии человеци повише оболгатели, неправедни и лукавнейшии сут. Человеконенавистний грех ест грабление неправедное, и на доброе приятелство сопротивен свет на темнота, и бело и черно ест; тако и вамиш на заповеди божии противен ест, понеже утеснява сиромаси. Вамиш с другии вещи не може да убогати себе, токмо со сиромашеския слези.” [7]

Може да се каже, че езикът на Паисий и Софроний не стои в приемствена връзка с езика на дамаскините. Той се намира под засиленото влияние на черковнославянския език, което се чувствува и в областта на граматиката (употреба на падежни форми, черковнославянски глаголни окончания и др.). Това може да се обясни с по-голямата книжовна (преди всичко черковнославянска) подготовка и начетеност на Паисий и Софроний, но трябва да се приеме, че дамаскините са били особен род популярна литература, създадена на по-опростен (доближем до народния) език с особено предназначение, а не обикновена за онова време проява на книжовен живот и книжовен език. В областта на езика наследената от миналото традиция, свързана и с религиозните текстове, е имала по онова време твърде голям авторитет и се е налагала с голяма сила в практиката въпреки стремежа на книжовниците да пишат на “прост” български език. Трябва да се вземе предвид и това, че новите елементи в съдържанието на техните произведения налагат по-широко използуване на книжовна лексика, а тъкмо черковнославянската лексика, макар и свързана с религиозни текстове, има много по-широко културен характер.

Прави впечатление, че и двамата книжовници, родоначалници на Българското възраждане, избягват употребата на члена, като чувствуват навярно, че той е присъщ на друг, простонароден, а не книжовен стил на изказване. В езика на Паисий и Софроний още не се забелязват никакви установени норми и правила. На пъстрота и противоречивост в тяхната практика се натъкваме твърде често. Народното и черковнославянското начало образуват пъстра смесица, в която могат да се намерят основите на всички по-сетнешни езикови школи.

* * *

През втората четвърт на XIX в. въпросът за отношението на езика на новобългарската писменост към черковнославянския език назрява вече за теоретическо разглеждане. Възникват трите борещи се помежду си течения („школи”) — черковнославянско (смятано от своите представители за старобългарско), славянобългарско и новобългарско.

Всъщност нито едно от трите течения не изключва напълно черковнославянското влияние при изграждане на новия български книжовен език. Разликата помежду им е в това, че всяко от тях го приема в различна степел и форма.

Черковнославянското течение се опълчва срещу естественото развитие на българския език. Без никакво чувство за реализъм неговите представители (К. Фотинов, Хр. Павлович и др.) застават на традиционни и съвсем консервативни позиции, като се опитват да поставят черковнославянския език в основата на българския книжовен език. Те държат за запазване не само на лексиката, но и на фонетичните и морфологичните особености на черковнославянския език в българската книжовна практика, което довежда до отрицателно отношение към такива типични нововъведения в развоя на българския език, като гласната ъ, членната форма и др.

Умереното славянобългарско течение (с най-виден представител Неофит Рилски) застава на еволюционни позиции, признавайки правата на живата народна реч. Разбира се, книжовниците от това течение използуват широко черковнославянската лексика за попълване на българския книжовен език с думи, които му липсват. В това отношение то е на правилен път. Но и то не намира докрай правилно разрешение на въпроса за мястото и характера на черковнославянското влияние в изграждането на новия книжовен език. Тук материалът от черковнославянския език се привлича в някои случаи механически като критерий за намиране на изход от диалектното многообразие на народния език.

Новобългарското течение (Берон, Богоров, Априлов и др.) застава на най-правилни позиции. То признава напълно правата на народната реч в областта на граматическия строеж, основния речников фонд и звуковия състав и допуща в широка степен обогатяване на книжовния език от изобилните лексикални източници на руския и черковнославянския език. Безспорно е, че руското влияние около средата на XIX в. е вече твърде силно и черковнославянското влияние на практика не се чувствува като отделен фактор. Влиянието на руския език е твърде разностранно, като се преплита с влиянието на черковнославянския език по такъв начин, че е твърде трудно в много случаи да се определи къде свършва едното и откъде започва другото. Множество книжовни думи и термини, съставени от разбираеми за всеки българин елементи, са били приети в нашия книжовен език, без да се схващат като чужди, например усърдие, постоянен, сложен, сказка, състояние, заявявам, принадлежа, отчуждавам и много други. Знаменателни са думите на автора на първия учебник по физика Найден Геров, който изтъкв а в предговора на учебника, че борейки се с трудностите на терминологията, е възприел и някои руски термини, които „идат добре и на български” [8]. Поради това че в руския език има доста много такива думи, които „идат добре и на български”, съвременният български книжовен език е могъл да се ползува в по-голяма степен от помощта на руския език в периода на своето изграждане и бързо да достигне високо развитие при доста неблагоприятни условия през миналия век. (Разбира се, това е само най-типичният случай. В действителност процесът е по-сложен и за възприемането на една или друга дума влияят редица други обстоятелства.)

Но много от книжовните елементи, с които се обогатява българският език през това време, съществуват и в руски, и в черковнославянски. Част от материала от една и съща категория е преминавала в български от черковнославянски, а друга част — от руски. Така например отглаголни съществителни, свързани с религиозния живот, като спасение, поклонение, изкушение, или деятелни съществителни, като учител, създател, спасител, хранител, са възприети в нашия съвременен книжовен език от черковнославянски (който всъщност, както видяхме, става на наша почва носител и на нашите среднобългарски книжовни традиции), докато съществителни като допълнение, наклонение, отклонение, съприкосновение, деятел, председател, показател, издател и много други са възприети от руски. В много случаи обаче такова разграничение може да се направи трудно и изисква сложни проучвания, които засега са невъзможни. Ала въпросът за черковнославянското влияние в случая се свежда не само до установяване точно кои отделни думи са от черковнославянски, а не от руски произход, но също и до установяване на ролята на черковнославянския езлк като важен посредник за възприемане на руските елемента в нашия език. Словното богатство на черковнославянския език е било в немалка степен познато на грамотните среди у нас през време на Възраждането, а в него са се съдържали образци от почти всички категории думи, които са били след това възприети в масов размер в нашия език от руския език. По този начин се стига до възприемане не само на отделни думи, но и до внедряване на цели словообразувателни категории, които стават и продуктивни на българска почва. Достига се и до възприемане на някои морфологически категории.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Срв. Езикови взаимности между българи и руси. В памет на проф. А. К. Медведев, Руско-български сборник, София, 1922, с. 35—51, също и Руско-български паралели, I, сп. Славянски глас. I, кн. 1, с. 20—29, II. Пер. сп. на Бълг. книж. д-во, кн. XIV, с. 249—259; История на българский език, т. II (посмъртно издаяие), София, 1934, с. 338—353.

2. Езикови взаимности между българи и руси, с. 37.

3. Графиката и правописът са осъвременени. Подчертани са само по-характерни книжовни елементи.

4. Копривщенски дамаскин, библ. Български старини, кн. II, 1907, с. 49-50.

5. Свищовски дамаскин, библ. Български старини, кн. VII, 1921, с. 148, 149, 153.

6. Паисий Хилендарски. История славеноболгарская, издадена по първообраза от Й. Иванов. 1914, с. 5-6, 20, 40—41.

7. Софроний Врачански. Избрани съчинения. — Библ. Българска книжнина, 1925, с. 11, 12—13, 43.

8. Извод от физика, Бялград, 1847, стр. 2 на Предисловието.