1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Роля на народната диалектна основа
 

В народната основа, върху която се изгражда новият български книжовен език, се отразяват в една или друга степен наред с общобългарските езикови особености също и конкретните диалектни особености на народната реч от един или други български краища.

По исторически причини, както вече се изтъкна, Българското възраждане започва през втората половина на XVIII в. в западните (по-точно — в югозападните) български земи. Поради това по-голямата част от свързаните с тоя процес произведения на новобългарската книжнина през началния период отразяват в езика си особености на западните български говори. Тези особености личат в езика на Паисиевата история, в езика на първите негови последователи и в езика на редица възрожденци—просветители от втората четвърт на миналия век, като Неофит Рилски, Христаки Павлович, Константин Фотинов.

Показателен е случаят с Неофит Рилски, който отразява особеностите на югозападните говори в езика и в правилата на своята „Болгарска граматика” (1835), въпреки че родният му говор се отнася към източните български говори. Така например в неговата граматика срещаме покрай традиционните означения вра, грх също и вера, грех, които показват, че зад буквата +++ стои последователно западнобългарският екав изговор. В граматиката на Н. Рилски се посочват също така глаголни форми с окончание -м за 1 л., ед. ч., сег. вр., например пишем — пишеш, садим — садиш [1]. Такива и други западни говорни особености се срещат и в езика на Христаки Павлович и Константин Фотинов. Неударените гласни в езика на тези възрожденци запазват чистия си гласеж, което за тях е не само стара писмена традиция, но и отражение на живия западнобългарски съвременен изговор.

През втората четвърт на XIX в , като се започне от Рибния буквар на Петър Берон, в езика на българските възрожденци, чийто брой постепенно се увеличава, се появяват особеностите на източнобългарските говори. Така например в езика на Рибния буквар, в езика на „Священное цвтообрание” от Ан. Стоянович Кипиловски, в езика на Иван Богоров и в много други произведения намираме якане, глаголни окончания -а, -я (пиша, садя или сада), членни форми -ът, -ят, -а, -я и различни други източнобългарски говорни особености. Обаче в писмения език на авторите от източните области обикновено не намира отражение редукцията на неударените гласни. Източнобългарският изговор - на окончанието - при съществителни имена (главно от женски род) също не се налага (за употребата на окончание - покрай -а — глав, вод наред с глава, вода — ще стане дума по-нататък).

Трябва да се обърне внимание, че източнобългарската говорна основа в езика на възрожденците през този период е единна. Очертава се проявата на търновския в общ смисъл говор в езика на значителен брой книжовници, но също и проявата на шуменския говор в езика на друга, по-малка група книжовници. В началото намират отражение и някои по-специални особености на котленския говор, а по-късно — и особеностите на копривщенския говор. За процесите на унифициране на тези различия на източнобългарска основа ще стане дума по-нататък.

Пренасянето на процесите на нашето Възраждане в източнобългарските (по-точно — централните източнобългарски) области се дължи на определени исторически причини, които трябва по-точно да бъдат обяснени от нашите историци. За това действително положение говорят обективно факти като следните. В „Атлас по българска история”, издаден от Института за история при БАН (1963), на с. 33 са дадени две карти, които показват, че мрежата на училищата през Възраждането е била най-гъста и разпространението на издаваните тогава книги е било най-голямо в тези области. Други проучвания показват, че най-голям брой книжовници по онова време са произхождали от същите краища.

В резултат на редица последователни процеси се стига към края на миналия век до съвременния строеж на нашия книжовен език, който свързва органически различни особености на източните и на западните говори. Разбира се, книжовният език отразява преди всичко общобългарските особености на всички наши говори. Обединяваща роля играят и общите процеси на развитие в самия книжовен език.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Вж. по-подробно В л.  М у р д а р о в, Диалектна основа на езика на Н. Рилски. — Б ъ л г а р с к и  е з и к, XXII, 1962, кн. 1—2, с. 14—21.