1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Специфични въпроси при формирането на съвременния български книжовен език
 

Важно специфично обстоятелство в изграждането на новобългарския книжовен език е това, че няма пряка приемственост между старобългарския книжовен език и новобългарския книжовен език. Това се дължи както на извънезикови — исторически причини, така и на вътрешни езикови причини.

От една страна, по време на многовековното иго, при отсъствието на самостоятелен държавен и културен живот, българската писменост е обедняла значително и не е имало възможност нито да се поддържа някаква устойчива писмена традиция, нито старият български писмен език да еволюира постепенно съобразно с измененията в народния език. От друга страна, в самата структура на българския език са настъпили такива големи изменения, каквито не е преживял никой друг славянски език (изчезване на склонението, на инфинктива и на синтетичните форми за степенуване на прилагателните имена; установяване на определителен член и на ново разказвателно наклонение — преизказното). Поради това, когато през време на Българското възраждане възниква нужда от национален книжовен език, той е трябвало да бъде изграден наново върху единствено възможната съвременна народна говорна основа, разбира се, както вече се каза, не без влиянието на нашата стара книжовна традиция. Това влияние е било дори по-значително, отколкото обикновено се мисли. По-подробното проследяване на неговите прояви е една от важните задачи на историята на съвременния български книжовен език.

* * *

Най-оживено се дискутира през последните 10—15 години въпросът за началния момент, когато се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори противоречиви.

Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините — паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев [1] и Ив. Шишманов [2].

В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение „История славенсболгарская” (1762 г.). Представители на това схващане са Л. А н д р е й ч и н [3], С. Б. Б е р н щ е й н [4], Е. Г е о р г и е в а [5] и В. П о п о в а [6].

През 1950 г. в Института за български език акад. А. Т.—Б ал а н изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.). По-късно това становище бе изказано от Г. К. В е н е д и к т о в  в статията му „К вопросу о начале современного болгарского литературного языка” [7]. Авторът твърди лаконично, че историята на истинския литературен език започва през 20-те години на XIX век.

Най-после, според Е. Д ь о м и н а  началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години и творчеството на писатели като П. Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, а езикът на писателите до това време принадлежи на предисторията на съвременния книжовен език [8].

За да се изясни по-добре въпросът за началото на днешния български книжовен език, би трябвало всъщност първо да се набележи по-конкретно пътят на постепенното изграждане на съвременния български книжовен език още от първите моменти на този процес и след това да се потърси доколко се очертава някакъв по-ярък и показателен момент в този път. Важно е да се има предвид, че различните изследвачи на този въпрос влагат доста различно съдържание в понятието „начало” на един книжовен език, а това затруднява много взаимното разбиране и изясняването на самия въпрос.

Общо взето, новобългарският книжовен език е резултат на един постепенен процес, продължил с различна интензивност около един век, за разлика от старобългарския книжовен език, който е бил създаден в твърде кратко време чрез книжовното дело на Кирил и Методий.

Започването на този процес трябва да се търси в началото на Българското възраждане, което очевидно не е наследило от миналото една що-годе оформена и установена книжовна езикова система, способна да се развива и да обслужва като средство за културно общуване и творчество българското общество в процеса на изграждане и развитие на българската нация.

По необходимост и изграждането на книжовен език у нас е трябвало да започне от твърде елементарни форми, които обаче с оглед на развиващите се исторически процеси са имали голяма национална значимост и перспективност и това ги разграничава качествено от изразните средства на дамаскините.

Поради ограничеността на своето жанрово и даже тематично използване, както и поради диалектната си пъстрота и отсъствие на по-определена традиция езикът на дамаскините не е могъл да послужи като начало при изграждане на съвременния книжовен език. От друга страна, трябва все пак да се съгласим, че на простонародния език на дамаскините от XVII—XVIII в. не бива да се отрича известна връзка с процеса на създаване на съвременния книжовен език. Би трябвало да се приеме, че първите български възрожденски писатели са били улеснени в своята дейност от езиковата практика на дамаскините, което значи, че въпросът за езика на дамаскините може да се отнесе към  п р е д и с т о р и я т а  на съвременния български книжовен език.

* * *

Първият специфичен въпрос в началния етап на изграждане на новобългарския книжовен език е въпросът за съотношението между народната основа и книжовното езиково наследство, с което нашите възрожденски писатели са били запознати по различни пътища — стара местна традиция и черковнославянско-руска традиция, която бързо взема връх над домашната среднобългарска традиция и над частично разпространената сръбска редакция. По този начин така нареченият черковнославянски език в тесен смисъл на думата, т. е. частична порусената редакция на старобългарския език, благодарение на своята книгопечатна техника и строга нормализираност до голяма степен поглъща и нивелира влиянието на другите старинни редакции, възхождащи също към старобългарската традиция. По-сетнешното обогатяване на българския книжовен език от руски език е свързано също главно с възприемане на черковнославянско-старобългарски по произход елементи, разбира се, в много случаи богато и творчески развити в руски език.

Черковнославянското влияние върху езика на българската възрожденска книжнина до средата на XIX в. е разностранно. Различните негови прояви се срещат в различни съчетания и в различна степен в езика на всички възрожденски писатели от началния период. То е характерно всъщност и за езика на Рибния буквар на П. Берон (1824), въпреки че той обикновено се определя като чист народен език. Черковнославянските елементи в езика на нашите възрожденци от този период не трябва да се разглеждат механически. Те се намират в различно отношение към българската основа на езика на отделните автори и играят различна роля ог гледище на обогатяването и литературно-стилистичното издигане на българския народен език за книжовна употреба.

Авторът на „История славеноболгарская” — Паисий Хилендарски — съзнателно се стреми да си служи с народния език вместо с официалния и авторитетния черковнославянски, макар и да не успява напълно. В основата си езикът на Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, въпреки че е наводнен с твърде много черковнославянизми. Естествено, издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се влияе от богато обработената черковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество. В езика на Паисий няма единство, почти няма последователна практика и норми. Падежни и безпадежни конструкции съжителствуват най-често без никаква последователност. Също и други елементи, например формите на личните местоимения. Отсъствуват последователно членните форми, но от друга страна, последователната употреба на преизказното наклонение в историческия разказ придава характерен български народен тон на неговия език и стил.

Оттук нататък българският народен езиков материал ще се възмогва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които този елемент е наистина необходим при изграждането на българския книжовен език. Това личи вече и в езика на Софроний Врачански, а и в други произведения на още оскъдната тогава книжнина.

Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозните представи и понятия) Берон  д о п ъ л в а  и  о б о г а т я в а  главно в лексикално, но също и в словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и изграждането на нашия съвременен книжовен език.

Покрай тази основна линия в оформянето на българския книжовен език до средата на XIX в., утвърждаваща все по-последователно народната му основа, се наблюдават и опити да се запази в една или друга степен ролята на черковнославянския език. Тези опити обаче имат от историческо гледище страничен характер, макар да са упражнили известно влияние на времето си.

* * *

Вторият специфичен въпрос в началния период на изграждане на съвременния български книжовен език е въпросът за диалектната му основа. Както е известно, в езика на първите поколения български възрожденци (Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др.) намираме западна диалектна основа, която през втората четвърт на XIX в. постепенно се заменя с източна по силата на определени исторически условия (по-бързо икономическо и културно развитие на централните балкански области). Могат да се отбележат следните характерни особености и отражения на този процес:

а) Измененията в диалектната основа на книжовния език през този период забавят изграждането на по-определени и разпространени книжовни езикови норми (за което има и някои други причини).

б) В структурата на книжовния език остават и някои характерни черти от западните говори, които още от самото начало са намирали опора в историческата писмена традиция: запазване на неударените гласни е, о, а без редукция в и ('ъ), у, ъ; запазване на непрегласено я (а) пред мека сричка и след мека или шушкава съгласна: поляна — поляни, овчар — овчари (а не полени, овчери, както в източните говори); окончанието -а (а не -ъ) под ударение в думи като глав, вод и др.

в) В творчеството на писателите от източните области през третата четвърт на XIX в. се проявява влиянието на различни източни говори (главно търновски, шуменски и копривщенски), така че установяването на по-голямо единство идва по-късно.

г) В резултат на сложното взаимодействие между различни диалектни особености в старата писмена традиция са се получили и някои своеобразни явления или изменения в характера и обсега на някои явления в книжовния език, например употреба на две членни форми за мъжки род: -ът и -а, обособена употреба на свършени причастия на -л, своеобразие в звуковия състав на морфемите за образуване на възстановеното сегашно деятелно причастие (-ящ, -ещ) и др.

И така, като период, през който се очертават по-основните структурни особености на съвременния книжовен език, може да се посочи втората четвърт на XIX в. Паисий Хилендарски е родоначалник, а не създател на днешния ни книжовен език. Ако се потърси момент или период, когато новият книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе казано — последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на Ив. Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.

* * *

Що се отнася до стилистичното изграждане на книжовния език, трябва да посочим следните особености:

а) Изграждането на писмената форма на книжовния език предшествува изграждането на устната форма. Това се обяснява с условията при чуждото иго, когато не е имало нито държавен, нито културен център, който да създава и установява еталонна форма на устната езикова практика. Устойчива и единна устна форма се развива много по-късно и може да се каже, че този процес продължава и днес.

б) Изграждането на книжовния език започва главно в научнопопулярната книжнина. Произведенията, чрез които става това, са главно учебници за светските училища (като се почне от Рибния буквар) или книги с популярни знания и поуки за възрастни. Постепенно в тази литература се утвърждават основните структурни особености на книжовния език, а заедно с това и съответната лексика и фразеология. Важно място тук се пада на процеса на постепенно изграждане на основната терминология в различни области на знанието, застъпени в училищата (граматика, аритметика, геометрия, физика, география, история, зоология, ботаника, а по-късно и други).

в) По-късно, през времето на националноосвободителните борби, се развиват художественият и публицистичният стил.

г) Административният и научният стил се развиват след Освобождението. Обяснимо е, че за тях са липсвали достатъчно условия преди Освобождението.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Ц о н е в, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, 1909, с. 129.

2. Ш и ш м а н о в, И в. Паисий и неговата епоха. София, 1914, с. 18.

3. А н д р е й ч и н, Л. Езикът на Паисиевата “История славеноболгарская” и началото на новобългарския книжовен език. — Б ъ л г а р с к и  е з и к, XII, 1962. кн. 6, с. 490.

4. Б е р н ш т е й н, С. Б. К изучению истории болгарского литературного языка. — Сб. Вопросы теории и истории языка, Ленинград, 1963, с. 37.

5. Г е о р г и е в а, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата Славянобългарска история. — Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, 1762—1962, с. 346.

6. П о п о в а, В. Употребата на две падежни форми в езика на „История славеноболгарская”. — Б ъ л г а р с к и  е з и к, XII, 1962, кн. 6, с. 534. Niektore problemy zwiazane z powstaniem bulgarskiego jezika literackiego, Sprawozdania. . . Oddzialu PAN w Krakowie, 1966, s. 123.

7. Вж. Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, № 43, История славянских литературных языков, Москва, 1965, с. 16.

8. Вж. Д е м и н а, Е. И. Место дамаскинов в истории болгарского литературного языка. — С о в е т с к о е  с л а в я н о в е д е н и е, 1966, № 4, с. 31.