1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

Новобългарският (съвременният български) книжовен език
 

Съвременният български книжовен език е изграден при особена историческа обстановка и езикова ситуация. Процесът на Българското възраждане е налагал бързо създаването, на богата и разнообразна светска литература, обаче българският народ в ус ловията на тежкото османско (политическо) и фенерско (духовно иго не е разполагал с обработени езикови средства за тази цел.

В течение на няколко века след създаването на старобългарската писменост от Кирил и Методий българският език е имал две форми на съществуване: устна или народна и писмена или литературна. Двете форми са се развивали във взаимна връзка, но и всяка със значително своеобразие. Народният говорим език е претърпял през XII—XV в. големи промени в областта на граматиката и фонетиката, запазвайки в значителна степен непроменено старото си словно богатство, а книжовният старобългарски език, издигнат и обработен за литературна употреба от братята Кирил и Методий, е продължавал докъм XV в. да се развива и да увеличава словното си богатство, запазвайки в значителна степен старинните си черти в областта на граматиката и отчасти на фонетиката.

След османското нашествие на Балканския полуостров (края на XIV и началото на XV в.) книжовният живот в българските земи постепенно замира, а заедно с това запада значително и книжовната езикова традиция.

Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.

Чрез печатните богослужебни книги нормализираният черковнославянски книжовен език се пренася в българските земи от XVII в. насетне и става у нас език на „официална” грамотност, разпространявана чрез богослужението и чрез килийните училища. В същото време се правят опити да се създаде популярна религиозно-нравоучителна литература на народен език, обаче тя остава ограничена тематично и несвързана с новите идейни веения.

Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век върху основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и бързото културно и обществено развитие.

Изграждането на новобългарския книжовен език е един от най-съществените процеси през Българското възраждане, започнало в края на XVIII и продължило с нарастваща интензивност през XIX в. Този процес е бил доста сложен и продължителен.

Съвременният облик на българския книжовен език е установен към края на миналия век. Като система от норми той е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и източна), които са въздействували на езиковата практика последователно в зависимост от хода на основните исторически процеси.

Началните процеси на Българското възраждане се развиват в югозападните български области. Във връзка с това в езика на първите български възрожденци намираме отражение на западно-български говорни особености, някои от които се запазват в строежа на новия книжовен език.

През втората и третата четвърт на XIX в. главните процеси на Българското възраждане се съсредоточават в централните райони на източните български области (централната балканска област), в резултат на което в строежа на книжовния език се установяват някои характерни особености на част от централните балкански говори.

След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.

Съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор.

От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език, неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и са използували широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково творчество, с богатството на древната ни книжовна традиции, запазена и в редките оцелели и овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски книги за богослужението. По-сетне като посредник и понататъшен източник за обогатяване на нашия език е послужил руският език, сам той обогатен също, дори в още по-голяма степен, от изворите на черковнославянския.

По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова традиция.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]