Един нов дял от науката за родния език
 

Книжовният (литературният, стандартният) език е форма на националния език, която е еднаква за целия народ и го обслужва в неговия културен, обществен и производствен живот. Книжовният език се създава в процеса на общественото и културното развитие на народа, когато се налага да бъдат преодолени диалектното многообразие и битовата ограниченост на народната реч. Това става в резултат на интензивни и единни икономически, културни и обществени процеси, които водят към по-тясно обединяване и смесване на населението от различните области на страната.

Книжовният език се изгражда върху основата на народните диалекти, от наличен в тях материал, обаче функционално стои над тях и играе ролята на обединително звено, на типична, представителна форма на целокупния народен (национален) език, на жив израз на националното единство. Книжовният език е историческа необходимост и е най-висша форма в езиковия развой на народа. Животът и напредъкът на една съвременна нация са немислими без високо и всестранно развит книжовен език и без висока езикова култура на обществото.

Общозадължителните изисквания за единство в звуковата, граматичната и речниковата система на книжовния език се наричат езикови норми. Нормите в книжовния език са необходими за правилно и успешно протичане на процесите на общуване между различни хора и среди при най-разнообразни обстоятелства. Заедно с установяването и поддържането на единни норми се извършва и литературната обработка на книжовния език, изявена във формалното, смисловото и стилистичното обогатяване, усъвършенствуване и диференциране на изразните му средства.

Изграждането на съвременния български книжовен език е било един от най-съществените културни процеси през време на нашето Възраждане. Този сложен процес на културно езиково строителство е завършил в основни линии към края на миналия век.

Книжовният език си има своя история, чието проучване е важен дял от науката за родния език.

Нуждата от специално проучване на историята на нашия книжовен език е отбелязана още през 1920 г. от Ст. Младенов: „Ние все още нямаме история на новобългарския книжовен език. Наистина, не липсуват отделни по-малки или по-големи работи, които могат да се броят за приноси към тази история, па има и доста много пръснати бележки, с които ще си послужи навярно бъдещият историк на новия наш книжовен език. Ала трябва още много да се работи, докато се сдобием с обширен и систематичен труд, който да ни покаже как постепенно се е развила, обогатявала и усъвършенствувала нашата книжовна реч. Ние с нетърпение чакаме да ни се разправи подробно как и с какви средства, с какъв домашен (диалектологичен) и чужди езиков материал отделните новобългарски писатели са успели да създадат това дивно оръдие на българската духовна и материална култура, което наричаме новобългарски книжовен език.” [1]

От думите на Ст. Младенов се вижда, че той си представя историята на нашия книжовен език като история на езика на художественото творчество (като история на езика на „отделните новобългарски писатели”). В днешно време вече се знае, че „книжовен език” е по-широко и по-основно понятие от понятието „език на художественото творчество”. Книжовният език се състои от редица отделни стилове (неутрално-разговорен, популярен, художествен, научен, публицистичен, административен), чието изграждане е твърде широк и равностранен процес. В днешно време книжовният език се разглежда като дело и достояние на много по-широки среди.

По-късно нуждата от изучаване историята на съвременния ни книжовен език в по-широк план като особено важно по функция и твърде сложно по състав комуникативно звено в целокупния и разностранен живот на народа бе изтъкната и мотивирана в някои мои трудове. В течение на двайсетина години в моята дейност се събраха и доста проучвания и материали от тази интересна и важна област. Сега тези проучвания могат с редица допълнения и преработки да се съберат и систематизират в една закръглена цялост, която, макар и още незавършена, вече може да представи на вниманието на нашата културна общественост основните процеси и линия на развитие и да свидетелствува за постепенното изграждане и узряване на един нов дял от науката за родния език, който вече заема мястото си наред с другите ни езиковедски дисциплини.

Историята на българския книжовен език се развива у нас като самостоятелна научна дисциплина главно след 9 Септември (разбира се, известни проучвания в тази област са правени и преди това). Специфичната природа и функция на книжовния език налагат обособяването на неговата история като отделна научна дисциплина, която и по предмет, и по методи и цели на изследването се различава съществено от историческата граматика, изучаваща основното развитие на народния език през вековете. Познавайки процесите на изграждане и развитие на книжовния език, ние сме в състояние да се ориентираме по-добре и в съвременната сложна езикова действителност и практика.

На първо място между събраните и подредени тук мои изследвания върху историята на българския книжовен език стоят трудове и приноси, които разглеждат основни принципни въпроси, като например въпроса за неговото възникване, за пътищата на формирането и развитието му, за някои процеси на установяване и кодифициране на основните му норми, за стилистичното му диференциране, за процесите на обогатяване на изразните му средства, за методите на езиково строителство. Важко място тук заемат въпросите за диалектната основа (първоначално западнобългарска, след това източнобългарска) и за отношението между живата народна основа и книжовната езикова традиция (среднобългарска и главно черковнославянско-старобългарска), която действува предимно в областта на лексиката, словообразуването и стилистичното разслояване.

Друга група изследвания спират вниманието върху развитието на отделни граматически категории или върху определени лексикални, фразеологични и стилистични средства в изграждането и в системата на книжовния език. Тук могат да бъдат посочени въпроси, свързани с установяването на някои фонетични, морфологични и синтактични особености и нововъведения, с употребата на разказвателните наклонения, с изграждането на специалната (терминологична) лексика, както и множество отделни по-малки въпроси.

Трета група изследвания разглеждат езика на отделни книжовници, писатели и публицисти с оглед към ролята им за изграждането и развитието на книжовния език. По-обстойно са проучени досега автори от Възраждането и отчасти от първите Десетилетия след Освобождението, които са играли по-голяма или по-малка роля при изграждането на книжовния език, като например Паисий Хилендарски, Петър Берон, Иван Богоров, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и др.

Цялостен системен труд върху историята на съвременния български книжовен език още не може да бъде създаден, обаче събраните тук изследвания и наблюдения ни дават вече възможност да видим в приблизителен вид както проблематиката на тази нова научна област, така и процесите и развитието в основните им конкретни линии и в известна цялост.

По-обширни библиографски данни за разработката на разглежданите тук въпроси читателите ще намерят в обзора „История на съвременния български книжовен език” от Л. Андрейчин и В. Попова в сп. Български език, год. XIX (1969), кн. 4—5, 402— 412.

* * *

В книгата има цитати и примери с графика, която вече не се използува в съвременната книжнина. Навсякъде, където беше възможно, тази графика — църковнославянска и кирилска — се спази, но по технически причини се наложи да прибегнем и до компромисни решения във връзка с изображението на отделни букви.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. М л а д е н о в, С т. Към оценката на Вазовата дейност от езиковно-историческо гледище. Юбилеен сборник Иван Вазов — живот и творчество. 1920, с. 136.