5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Народната стихия в езика на П. Р. Славейков
 

Към средата на миналия век в книжовния живот на нашия народ се чувствува ясно надмощието на новобългарската езикова школа. Разнообразното книжовно творчество на Ив. Богоров, дейността на В. Априлов, песните на Добри Чинтулов, поемата „Стоян и Рада” на Н. Геров представят важни постижения в областта на езиковото ни строителство върху основата на живия народен език. Все пак това са само първи крачки. Предстои тепърва книжовният ни език да се развива, уточнява и обогатява. Първо място между по-нататъшните му строители заема с конкретната си дейност Петко Славейков — една силна, ярка и авторитетна историческа личност с богато и разнообразно творчество (поетическо и публицистично), с верен и реалистичен езиков усет и с редки качества за езиково строителство. Едва в края на 60-те години се появяват нови големи писателски имена със значителна роля в тази област — имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев (в случая не става дума за книжовници и строители, които се занимават с филологическата страна на въпросите, като например Н. Геров, Ив. Момчилов и др.).

Въпреки че езиковите въпроси теоретически не са изпъквали на преден план в дейността на Петко Славейков, той все пак е правил изказвания по тях. Народната основа на книжовния език е била вече утвърдена. Историческата роля на Петко Славейков е била да поддържа правилна насока в по-нататъшното изграждане и развитие на книжовния език. Той реагира както срещу крайностите на Г. С. Раковски, така и срещу крайностите на Ив. Богоров. В „Смешний календар» от 1861 г. Петко Славейков иронизира езиковата архаизация на Георги Раковски с думите: „Дунавски лебед ище да се прочуе като нов чудотворец, въскресява от мертвих падежи, причастия и наклонения.” А по-късно в сп. „Читалище” се изказва против крайните пуристични тенденции в статията „Третьо упътване за българский език” [1], в която авторът Ив. Богоров критикува и езика на Петко Славейков. Редакцията на списанието публикува под линия на съответни места в същата статия и възраженията на Петко Славейков, „като съдържащи някои добри идеи, които ние споделяме, и като излезли из перото на един български списател, на когото никой не може да оспорва познанието на българский език”. Последните думи свидетелствуват за големия авторитет на Петко Славейков между неговите съвременници не само като общественик и „списател”, но също и като познавач на българския език и на въпросите на езиковото строителство. В дадения момент главният въпрос за Петко Славейков се отнася до начина и пътищата за  о б о г а т я в а н е  на книжовния език. „Онова, което има в един жив език, то си остава всякога, както и да пишат писателите му, мъчното е в изборът на онова, което има да се принади и привнесе в тоз език, а там е вещинството и сполуката на писателите.” [2] „Езикът като средство за образование постига назначението си тогаз, когато може по-лесно и по-скоро да стане общ, да го разбират и приемат всички.” [3] „Най-умното прочее в такъв случай е да се избират и внасят думи по-общи и с определено вече значение, които да могат всички да ги приемат и употребят, а не всякой за себе си да употребява думи особени, които други не разбират, както може най добре да се види този недостатък в книжевните произведения на г-на Богорова.” [4]

Петко Славейков е против личното словотворчество, което води към субективизъм и неразбиране: „Според нас, когато коренът на една дума я има (т. е. го има, бел. Л. А.) в живия език, ний свободно можем да заемаме всичките производни от нея думи в другите славенски наречия и най-първо от черковното, и ако я няма — от руското, което е по-близо до него, а после и от сръбски, чешки и полски, когато е по-вразумителна и по-близка до свойството на българския език.” [5] Воден от тези принципи и познавайки твърде добре народната реч (свидетелство за това е и постоянният му интерес към народното творчество, към народните пословици, към народното словно богатство, което той продължително време е събирал с цел да състави речник на българския език), Петко Славейков си служи с един език естествен и сочен, опрян здраво и широко върху народната реч и в същото време обогатен с много книжовни—черковнославянски (всъщност свързани със старобългарските извори) и руски — елементи, съчетани добре с живата българска основа. Тук ще приведем за илюстрация един пример от Славейковата публицистика:

„Има в света много таквиз криви работи безредни и твърде неправедни, които като сме привикнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виждат таквиз, каквито действително са, затова и не само небрежим за поправянето им, но още се и противим на възстановението в нормалното им състояние. От друга страна пък и самото отвратително и несносно състояние на някои работи в света, като се е осветило някак чрез съществуванието си на много векове, человек иде, та обръгва на него; то му става някак като втора природа и хубаво му се вижда, тъй като се е научил да го гледа и да го търпи и мило му а да се откъсне от него. . . И ако би даже поискал някой да го извади от това му заблуждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце ни да помисли таквоз едно нещо. Таквоз едно явление е жалостното състояние и унизителното положение, в което се намерва жената спрямо мъжа в обществения живот .” [6]

Могат да се приведат и интересни изразни конструкции на народна основа, като: пристигнал да извърши чудеса от храброст, сторил да се помъчи, задържали (го) от да се намеси, за дано да тури и на тях ръка и др.

По-горе видяхме, че Петко Славейков е против личното словотворчество. Това негово становище не трябва, разбира се, да се схваща в абсолютен смисъл. Сам той е създавал не съвсем рядко неологизмй, които се отличават с ценни качества, например: друга една прекрата ми спря работата, за предпаза, сглоба (механизъм), дохватки (доказателства), посада (гарнизон), непознайник, пречник (диаметър), лекарница (аптека), неявен (незабележим), неспогодим, убързявам (ускорявам) и др. Много от неологизмите на Петко Славейков се срещат в неговото богато хумористично творчество, където имат обикновено инцидентен характер.

Срещат се и доста турцизми в една част от прозата на Петко Славейков, обаче те нямат устойчива употреба.

Казаното във връзка с народната стихия в езика на публицистиката на Петко Славейков се отнася и до езика на поезията му.

Нека да покажем това само със следните два примера, коита са доста типични от това гледище:

„Момче, ума си събери!
 Млъкни и се смири!
 Добро със присмех се не лучи. . .”
          („Момче, ума си събери” [8])

„Гърдите тежко ме болят
 и тъжни мисли ме морят,
 почивка искам от светът;
 Умът ми озлобен, ний („отслабва”) тяло,
 яд на сърцето ми лежи. . . .”
          („Гърдите тежко ме болят” [9])

Както се знае, Петко Славейков има голяма заслуга за утвърждаването на силаботоническото стихосложение в нашата поезия. Трябва обаче да обърнем вншание, че състоянието в поезията му от гледище на системата на стихосложение все пак е преходно. В голяма част от неговите стихотворения пулсира ритъмът на народното ни силабическо стихосложенне (например „Изворът на Белоногата”). Естествено е, че един така дълбоко сроден с народния дух поет не е можел да скъса рязко с ритмичната система и с другите особености на народното творчество. Анализът на стихотворните форми на Славейковата поезия не влиза в задачите на този очерк, но заслужават отбелязване особените случаи на интерференция между двете системи в редица стихотворения на Петко Славейков. Така например в стихотворението „Силен е този” [10] (1865) намираме не само една характерна за силабическото стихосложенне схема на десетосричен стих с цезура по средата (5 + 5), но и доста последователно дактилическо структуриране на тази схема, в резултат на което се получават последователно непълни дактили пред цезурата и в краестишието:

„Силен е /този//, който в го/ нене,
 в нужди, в не /воли// има тър/пене. . .”

„Вчно се /радва// светта/ првда
. . .
„Кривият /с крвда // посрмен/ бва.”

В „побългарения” разказ „Хубавинка Янка” намираме доста голямо объркване на разказвателните наклонения, например:

„Между другите момци имало и един млад търговец на име Алеко. Той се влюбил в хубава Янка, дохождал често в гостилницата и все търсел сгодно време да яви на Янка, че той желае тя да стане негова.

Една вечер Алеко, като намери Янка самичка, рече й: „Хубава Янке, красни мой ангеле, желая да придобия твоето хубаво лице.” [11]

„Тогази Янка прие двата пръстена и гривните и след малко те се задомиха, живееха един много добър живот.

Но гостинникът-грък, при когото слугуваше хубавинка Янка, бил зъл, завистлив и пакостен человек. След малко той развалил хубавия им съпружески живот.

Този злочестен и немирен гостинник попитал веднаж Алека как поминува със своята млада стопаница.” [12]

В превода на „Цариградските потайности” Петко Славейков си служи последователно с изявителни глаголни форми, улеснен в това отношение от недалечната хронологическа перспектива на действието:

„В това време когато Гирджикът вършеше тези работи в маазата, в домът на г. Ариста бяха събрани доволно мъже от по-първите в градът, домашни приятели; а не малко и жени забавляваха се и честитяха на господин Ариста и на съпругата му благополучният брак, който щяха да направят утре. И г. Т. Трипани като беше се обтегнал на едно канапе срещу бадъщата си съпруга, приказваше с нея и се смееше.” [13]

„Оселко видел Славейка
и казва му. . .
. . . . . .
И Славейко на туй кат се призрял,
изкуството си да покаже ей запял. . .”
      („Осел и Славей” [14])

„Късно по вечеря двама пътници вървели,
приказка за работа поели. . .
. . . . . .
Тук един от пътниците се навел,
камък взел. . .”
      („Пътници и псета” [15])

Може да се каже, че Петко Славейков, макар и с известни колебания, дава своя принос за разработката на употребата на разказвателните наклонения в нашата художествена литература.

Нужно е да се характеризира езикът на Петко Славейков и върху фона на различните нормативни школи на езиково строителство, които се очертават през третата четвърт на миналия век, когато протича и неговата богата и разнообразна книжовна и езикостроителна дейност.

В езика на Петко Славейков през възрожденския период се забелязва основата на неговия роден говор — тревненския, а заедно с това и особеностите на Търновската школа. Това се вижда от последователната употреба на меки окончания при глаголни форми като ходя, трепя, ногят, хранят, говорят и т. н., от подвижността на еровата гласна в съседство с р и л (дърва, бърборко, кръст, българин, заглъхнал), от употребата само на пълен член в мъжки род (клетникът скри записът в пазвата си, говори криво-ляво езикът на народът, между които живее). От друга страна, намираме влияние от книжовната традиция, която води началото си от Рибния буквар на П. Берон — член -те в множествено число (смеховете, книгите, благородните (души), призованите (гости) и частица за бъдеще време ще (ще пише, ще дойдат, ще чаками).

В правописно отношение се забелязва определено влиянието на Търновската школа. Отклонение от нея е формата на кратките местоименни форми ся, мя, тя, употребявани навярно под влияние на Пловдивската школа. В по-старите произведения на Славейков срещаме и постоянни групи ръ, лъ под влияние на Пловдивската школа. Последователното разграничение между именителни форми на -а и винителни на - при имена от -а основи (говори истинт, истината е на негов стран) може да се дължи също на влияние от Пловдивската школа, но не трябва да забравяме, че тази практика се среща първоначално и в правописа на Ив. Богоров. Срещат се неизживени отражения от диалектното произношение в думи и форми като овчерят, пиеница, шерени (новини).

Значението на Петко Славейков за развитието на нашия книжовен език е голямо. Славейков дава значителен принос за укрепването и правилното по-нататъшно развитие на новобългарската школа, за правилното и пълноценното използване на живия народен език в езиковото строителство, за правилното обогатяване на книжовния ни език с елементи от по-старата писмена традиция, за утвърждаване на съвременните норми на книжовния ни език, в които са исторически съчетани особености на различни наши говори.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Читалище, I, 1870/71, кн. 21, с. 641—654.

2. Читалище, I, 1870/71, кн. 21, с. 641—654.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там.

6. Една дума и за жените. — Македония, III, бр. 2 от 7. XII. 1868, вж. П. Р. Славейков. — Избрани произведения, II, 1956, с. 152.

7. Речниковата (и фразеологичната) страна на Славейковия език е изследвана подробно в труда на К. Попов. Лексика и фразеология на П. Р. Славейков. — Годишник на Софийския университет, Филологически факултет, т. III, 2, 1959, с. 189-233.

8. Вж. Избрани произведения, I, 1954, с. 76.

9. Пак там, с. 95.

10. Пак там, с. 97.

11. Янка Хубавинка, преработена от П. Славейков; вж. Библ. „Българска книга”, VI, 1933, с. 37—38.

12. Пак там, с, 37.

13. Цариградските потайности, Роман от Клавдий де Монтен. Превод П. Р. Славейкова, ч. I, 1869, с. 20.

14. Вж. Избрани произведения, I, 1954, с. 271.

15. Пак там, с. 268.